Томас повдигна рамене.
— Не зная. Ние си мислехме… е, аз си мислех, че ЗЛО е постъпил ужасно с нас, като ни е изтръгнал от нашите семейства.
— Именно — кимна ухилено Алби, за да покаже, че и той е имал същите идеи. — Но вече не съм сигурен в това.
— Значи ЗЛО не е толкова лош? — попита Чък, леко настръхнал. В очите му внезапно бе блеснала надежда.
Томас огледа бавно приятелите си и отново спря поглед на него.
— ЗЛО е добро. Струва ми се, че животът ни тук има далеч по-голям смисъл, отколкото можем да си представим. Мисля, че не бива да забравяме да виждаме общата картина.
„Добре казано, Томас — похвали го мислено Тереза. — Ти си бил голям умник.“
„Недей пред другите!“ — скастри я той. Успя да придаде настойчивост на посланието си и остана доволен, Когато тя неволно трепна.
— Томас, приятелю — обади се Алби, — ето че пак се отнесе. Гледаш в празното пространство като идиот.
— Просто си мислех, че трябва да виждаме нещата в перспектива — отвърна Томас. — Тук сме в безопасност, имаме храна и подслон. Пазят ни от несгодите на външния свят и от побърканяците.
— Все едно сме дошли на почивка — промърмори подигравателно Нют.
— Можеше да е и по-лошо — възрази Томас. — А и да не пропускаме дребния факт, че се опитваме да помагаме за спасяването на цялата човешка раса.
— Която включва и теб, Нют — посочи Алби. — Не бих искал някой ден да видя как губиш разсъдък.
Тези думи видимо отрезвиха Нют. Дори Тереза изглеждаше натъжена. Ала Томас сякаш бе убил хубавото настроение, макар да им бе внушил да гледат на злощастията си откъм хубавата страна.
Томас погледна към Миньо, който се бе умълчал от известно време. Седеше в ъгъла, опрял гръб в стената и забил попиел в пода. Той улови погледа на Томас и се изправи.
— Може да си фантазирате каквото си искате за ЗЛО — рече. — Да си говорите за добрата им кауза и колко хубаво се отнасят с нас. Но не ми ги пробутвайте на мен. Явно аз останах единственият, който мисли за… — Той спря насред изречението и поклати глава. — Прибирам се в стаята си. Късно е.
Той стигна до вратата и я отвори, преди останалите да се съвземат от думите му.
— За какво говориш? — попита го навъсено Алби.
Миньо бе обърнат с гръб към тях и дори не завъртя глава, докато отговаряше:
— Преди да срещнем Томас и Тереза, говорехме да избягаме — рече. — Е, аз не съм спрял да мисля за това. Нито да го планирам. Трябваше да сме тук по своя воля, а не по тяхна. Не биваше да ни държат като затворници. Надявам се, момчета, да дойдете с мен. Когато съм готов.
Той излезе и затвори вратата.
24.
226.11.12/11:21
Това бе последният път, когато Томас чу Миньо да споменава за плана за бягство. Изминаха шест месеца, изпълнение приятни преживявания. Веднъж седмично Тереза повтаряше своя трик с камерите и те се събираха в една от стаите или, по-често, в стария склад, дълбоко в мазето.
Групата им вече се бе оформила: Алби, Миньо, Нют, Томас и Тереза. Понякога идваше и малкият Чък. Беше станал техен любимец. Беше глуповат, невинен и лековерен и често приемаше шегите им на сериозно. Все едно беше братчето, което са изгубили, или, в случая с Томас, което никога не бе имал.
Понякога донасяха храна, която бяха задигнали, и тогава си похапваха, докато разговаряха и се смееха. След няколко месеца на подобни среднощни занимания всички забравиха напълно страховете, които преди ги измъчваха. Че Рандал може да се появи отнякъде. Или Рамирес. Или да ги пратят в ямата на побърканяците. И че този път няма да има огради, които да ги пазят.
Забравиха да се боят и се чувстваха в безопасност. Това бе най-хубавото време от техния живот.
„Добре — заговори мислено Тереза. — Кажи ми, когато видиш блещукаща червена точка точно в средата на тавана.“
„Разбрано, шефе“ — отвърна той.
„И ще престанеш ли да говориш така?“
Томас сдържа смеха си. Стоеше насред високи като планини стени от камък, вдигнати от строителите върху скелета от стомана и фибростъкло. Близо половината лабиринт бе завършен и вече започваше да придобива внушителен изглед. Докато чакаше сигнала на Тереза, той се опитваше да си представи как ще изглежда това място, Когато бъде завършено, особено след като активират системата за оптическа илюзия. Техниката щеше да работи ръка за ръка с определени… внушения, подавани чрез стимули от мозъчните импланти, за да накара всичко тук да изглежда три пъти по-голямо. Но и без това бе достатъчно голямо.