Выбрать главу

— Защото тук сме затворници — изтъкна Миньо. — Защото ни държат против волята ни. Това ми стига като причина.

— Но никога няма да сте толкова добре отвън — дори наполовина! — почти извика Тереза. — И нима така лесно ще се откажете от възможността да помогнете на света?

За първи път, откакто се запознаха, Миньо ги изгледа така, сякаш всъщност не ги харесва особено.

— Предполагам, че философията ни е различна — обяви той. — Щом не можете да го схванете, значи не можете. Но никой не може да ми отнеме свободата, без дори да ме е питал.

— Съжалявам, ако съм се държал малко грубо — намеси се Гали. — Предполагам, че съм притеснен, задето съм тук с вас. Но повярвайте ми, хора, планът ми е напълно изпълним. — Той огледа бавно присъстващите и добави: — Някой ще дойде ли с нас?

— Кога? — попита Нют, нарушавайки настъпилата тишина.

Миньо и Гали отговориха едновременно.

— Утре вечер.

26.

226.11.14/3:17

Дойдоха за Томас часове преди зазоряване.

Рандал, доктор Левит и Рамирес. Тримата мускетари. Въпреки че бе сънен и уморен, Томас знаеше, че щом тримата идват заедно, нещо лошо се е случило. Или предстои да се случи. Скочи на крака веднага щом го събудиха.

— Какво става? — попита.

— Защо ми се струва, че знаеш много добре какво става — отвърна с висок и рязък глас Рандал. — И тъкмо затова идваш с нас, още сега. Нуждаем се от твоята помощ.

Томас понечи да попита нещо, но доктор Левит го прекъсна:

— Хайде, Томас. Всичко ще бъде наред. Само прави каквото ти казват.

— И побързай — добави Рамирес. Томас за първи път чу гласа му тази вечер.

Тримата го поведоха по коридорите, като от време на време, на завои или пред кабинките на асансьори, го хващаха за ръката, сякаш се нуждаеше от насочване. Не се държаха грубо и очевидно бързаха.

Спряха, когато стигнаха пред масивна бронирана врата.

Рамирес опря палец в стъкленото табло и произнесе името си. Вратата се отвори. Рандал побутна Томас да влиза.

Томас искаше да получи обяснения, но реши, че ще е по-добре да мълчи. Рандал се държеше по-мило, отколкото в нощта, когато ги отведоха до ямата на побърканяците, затова не желаеше да го дразни. Намираше се на ново и непознато място — предполагаше, че това е някакъв контролен център на отдела за безопасност. По стените бяха накачени големи монитори, на които се виждаше всичко — от болнични стаи, до участъци от незавършения лабиринт. Странно, но картините от лабиринта се поклащаха, сякаш камерите са били монтирани на гърбовете на ядосани котки. В центъра на помещението се издигаше масивен пулт, върху който имаше още монитори и табла, а пред него бяха поставени няколко стола. Двама пазачи седяха там, втренчили очи в екрана вдясно.

Томас проследи погледа им и дъхът му секна. Видя Миньо, в малка стая, завързан за стол — въжетата се впиваха в кожата му, — с окървавено и подпухнало лице. Гледаше право в камерата, но явно не знаеше за съществуването й, защото лицето му не трепваше. Томас не можеше да не се възхити на невъзмутимото му поведение. И същевременно да не съжали приятеля си. Очевидно Миньо се бе опитал да избяга и го бяха хванали.

— Неприятно ми е да го кажа — поде Рандал, — но изглежда, че твоето приятелче не си е взело урок от предишния опит да излезе навън. Предполагам, че сме били твърде меки. Сега нямаме друг избор, освен да се поправим. Съгласен ли си?

Томас не откъсваше очи от Миньо, който гледаше право в него. Възможно ли бе да са поставили двупосочна камера? Томас внезапно се почувства смутен.

— Точно сега мълчанието не е най-добрата политика — обади се доктор Левит. — Сядай и да поговорим. Хора като Миньо и Гали — хора, които смятат, че стоят над опитите ни да помогнем на човечеството — трябва да бъдат държани изкъсо. Надявам се, че поне ти ще научиш нещо от тази сцена.

Рамирес сложи ръка на рамото на Томас и го побутна към един от свободните столове.

— Свободни сте — нареди Рандал.

В първия миг Томас не разбра какво има предвид, но после съобрази, че говори на двамата охранители, които се надигнаха.

Рамирес седна на стола вляво от Томас, доктор Левит се настани отдясно. Рандал застана между пулта и мониторите и скръсти ръце, сякаш се готвеше да изнесе лекция.

— Томас — поде той, — да си говорим честно. Нали знаеш, че ви наблюдавахме, когато ти и приятелите ти се събирахте нощем? Може да си млад, но едва ли си толкова глупав да мислиш, че можете да се измъкнете от нас.