Томас понечи да отговори, но не посмя. За съжаление, бе се надявал, че поне ги е надхитрил. Не знаеше защо са им позволявали да се събират, но като гледаше сега назад във времето, осъзна, че е допуснал да приеме желаното за действително. Той кимна.
Рандал опря ръце на пулта и се наведе към Томас.
— Слушай — продължи той. — Не сме се събрали тук да те наказваме за грешките на Миньо. В края на краищата видяхме, че се опитахте да го разубедите. Но има някои ценни уроци, които могат да се извлекат от тази случка, и смятаме да се възползваме от създаденото положение.
Томас нямаше търпение да разбере накъде бие Рандал.
— Сега ще седиш с нас и ще гледаш, докато даваме на Миньо един урок. Трябва ни свидетел, това е истината. Някой, който да разкаже на останалите. Не може да позволим нещо подобно да се случи отново. Искаме другите да осъзнаят, че действията им имат последици.
— Какво ще му направите? — почти извика Томас и погледна изплашено своя приятел.
Рандал трепна от внезапната му реакция, но после продължи, сякаш не бе чул въпроса му.
— Когато приключим, ще доведем Тереза, за да й покажем и на нея. Същото ще направим и с Арис и Рейчъл в контролната зала на група Б. Но искаме да си сам, докато гледаш, без присъствието и утехата от близостта на твоите приятели.
— Това ще е голяма крачка в нова посока — добави доктор Левит. — Остават само година-две до Лабиринтните изпитания, ако се съди по сегашния ви напредък. — Той посочи с ръка стаята. — Ще идваш доста често тук, след като пуснем първите опитни екземпляри в лабиринта. Така че го приеми като обучение. Ясен ли съм?
Томас мълчеше. Понякога се държаха толкова снизходително с него.
— Томас! Ясен ли съм?
Внезапно Томас почувства толкова силен гняв, че едва успя да се овладее — беше като остър недостиг на въздух.
— Пределно ясен — отвърна той.
Рандал посочи един друг монитор, където не се виждаше Миньо. Там имаше овален контейнер, с панти от едната страна и тънка пролука от другата. Приличаше на ковчег, но за някой много охранен извънземен.
— Какво е това? — попита Томас, надушвайки поредната клопка. Ала междувременно в него надви любопитството.
— Това е пашкул, Томас — отвърна Рандал. — Пашкул на биомеханично същество, което разработихме с помощта на военните. За момента сме го кръстили скръбник. Все още е в доста ранен стадий на разработка, макар че напоследък можем да се похвалим с доста голям напредък. Мисля, че сме само на две или три модификации от създаването на перфектното лабиринтно чудовище.
Томас бе толкова изумен от чутото, че можеше да си представи какъв глупав израз се е изписал на лицето му. Затвори уста и премигна няколко пъти.
— Е, какво очакваш да се случи сега? — попита Рандал.
— Аз… аз не… да очаквам ли? — Не знаеше какво повече да каже. — За какво изобщо говорите? Биомеханично същество. Чудовище в лабиринта? Как го нарекохте? Скръбник?
— Скоро ще узнаеш всички подробности — обади се Рамирес. — Честно казано, не смятахме да споделяме тази информация с теб още известно време, но след като възникна удобен случай… Като човек, работил от самото начало в екипа за усъвършенстване на живи оръжия, ще ти призная, че това, което виждаш, е истинско постижение.
— Накратко — добави Рандал, — ако искаме да разберем как функционират мозъците на мунитата, въпреки че са поразени от изблика, трябва да сме в състояние да стимулираме всякакъв вид чувства и мозъчна активност, каквито се срещат при нормалните хора. Започнем ли веднъж Лабиринтните изпитания, тези създания ще ни бъдат незаменими помощници. Трябва да видиш докладите на психоекипа. Много са интересни.
Томас разтърси глава. Имаше чувството, че над него е преминала тъмна сянка. Че нещо е изсмукало живота от въздуха и въздуха от гърдите му. Всичко, което му казваха тези хора, всяка тяхна дума го караше да се чувства все по-зле.
— Да приключваме с това — рече Рандал. Той посегна и натисна нещо. — Давай, Алис. Отвори контейнера.
Процепът в единия край на пашкула започна да се разширява. При отварянето отвътре бликна пара и за известно време закри гледката. Помещението се изпълни с гъста, мътнобяла мъгла. Томас погледна към монитора, на който се виждаше Миньо. Момчето най-сетне бе откъснало поглед от камерата и сега гледаше някъде вдясно. По пода от тази страна се плъзгаха мъгливи повлекла.