— Направи го — рече с глас, който бе малко по-силен от уморен шепот.
До този момент Стивън не знаеше какво е болка, освен от дребни ожулвания и охлузвания. Ето защо, когато огнената напаст изригна в тялото му, когато вените и мускулите му се изпълниха с непоносима агония, той нямаше представа как да я нарече, нито можеше да я разбере. Имаше само писъци, които едва достигаха до слуха му, преди умът му да изключи напълно, за да го спаси.
Стивън дойде на себе си, дишайки тежко и плувнал в пот. Все още беше в странното кресло, ала този път бе пристегнат с колан от мека кожа. Всяко нервно окончание в тялото му трептеше от остатъчния ефект на болката, която му бе причинил Рандал през имплантираното устройство.
— Какво… — зашепна с пресипнал глас Стивън. Гърлото му гореше, което бе достатъчно, за да си представи колко силно бе крещял допреди малко. — Какво става? — повтори, докато умът му се опитваше отчаяно да заработи на предишните обороти.
— Опитах се да ти кажа, Томас — отвърна Рандал и в тона му може би — може би — се долови състрадание. Дори съжаление. — Нямаме много време за губене. Съжалявам. Наистина съжалявам. Но ще трябва да опитаме отново. Сега вече сигурно разбираш, че не съм блъфирал. За всички тук е много важно да приемеш своето ново име. — Мъжът се извърна и втренчи поглед във вратата.
— Как можахте да ми причините това? — изхриптя Стивън, като преглъщаше мъчително. — Аз съм само едно малко дете. — Даваше си сметка обаче колко жалко звучат аргументите му.
Стивън знаеше, че възрастните реагират по два начина на подобни жалостиви думи — сърцата им или се стопяват от умиление, или се разпалват в огъня на чувството за вина и се втвърдяват като камък. Рандал бе от втория тип и когато изкрещя, лицето му стана мораво:
— Трябваше само да приемеш името си! Повече няма да си играя с теб! Как се казваш?
Стивън не беше глупав — само се бе преструвал на такъв.
— Томас. Името ми е Томас.
— Не ти вярвам — тросна се Рандал и го изгледа мрачно. — Повтори!
Стивън отвори уста да заговори, но Рандал не говореше на него. Болката се върна, по-силна и по-бърза. Едва успя да почувства агонията, преди да изгуби съзнание.
— Как се казваш?
Стивън почти нямаше сили да говори.
— Томас.
— Не ти вярвам.
— Не — простена той.
Болката вече не беше изненадваща, нито мракът, който се спускаше след нея.
— Как се казваш?
— Томас.
— Не искам вече да го забравяш.
— Няма — извика момчето, разтърсвано от ридания.
— Как ти е името?
— Томас.
— Имаш ли друго име?
— Не. Само Томас.
— Някой наричал ли те е някога по друг начин?
— Не. Само Томас.
— Ще забравиш ли някога името си? Ще използваш ли друго?
— Няма.
— Добре. Тогава ще ти го напомня за последен път.
По-късно той лежеше в леглото, свит на кълбо. Светът отвън бе много далеч и много притихнал. Сълзите му бяха пресъхнали, цялото му тяло бе изтръпнало и само от време на време усещаше неприятни бодежи. Сякаш съществото му бе в плен на непреодолим сън. Представяше си Рандал, седнал отсреща, превърнал гнева и вината си в сила, насочена срещу него, и със зловеща маска на лицето, докато отново и отново му причинява болка.
„Никога няма да забравя — мислеше си той. — Никога, никога не бива да забравям.“
След което, отново и отново повтаряше в ума си познатата фраза. И макар да не знаеше точно какво, нещо му се струваше различно.
„Томас. Томас, Томас. Името ми е Томас.“
3.
222.2.28/9:36
— Стой неподвижно, ако обичаш.
Докторът не беше зъл, ала не беше и мил. Просто си вършеше работата, професионално, стоически. Не беше от тези, които ще запомниш: на средна възраст, среден на ръст, със средно телосложение и къса черна коса. Томас затвори очи и почувства леко убождане, после иглата се плъзна във вената му. Странно, че се боеше от този момент, всяка нова седмица, а всичко приключваше за секунди, последвано от нахлуващия в тялото му хлад.
— Видя ли? — попита докторът. — Не болеше, нали?
Томас поклати глава, но не отговори. След историята с Рандал му беше трудно да говори. Трудно му беше да спи, да се храни и почти всичко друго. Едва през последните дни започна да го преодолява, малко по малко. Всеки път, когато в съзнанието му примигваше споменът за предишното му име, той се опитваше да го изтика нейде в дълбините на съзнанието си, само и само да не преживява наново мъченията. И името Томас вършеше работа. Нямаше друг избор.