— И, да — продължи тя. — Повечето от работещите тук не са най-милите, които си срещал. Нямат нито време, нито намерение да се безпокоят за подобни неща. Разбираш ли? Виждали са докъде е пропаднал светът отвън и са готови на всичко, за да открият лек и да преустановят тези ужаси. Не ти остава друго, освен да го приемеш.
— Добре — кимна Томас, разчувстван от думите й, които сякаш го бяха лишили от всякакви аргументи.
— А сега се прибирай и се захващай за работа — завърши доктор Пейдж. В крайчеца на устата й се появи нещо като наченка на усмивка, което вероятно щеше да е най-многото, на което би се надявал тази сутрин.
— Слушам — изпъна се той със сериозен вид и се прибра в стаята.
Томас крачеше по коридорите на лабиринта, горд от това, което бяха направили през последните няколко месеца. Не можеше да се похвали с участие в строежа на тези величествени стени — напукан, сивкав камък, бръшлян, който пълзеше във всички посоки като вени на сложна кръвоносна система в невероятни мащаби. Особено го впечатляваше напредничавата технология, използвана за движението на стените, за променящата се конфигурация на самия лабиринт. Беше невероятно дори само да го гледаш, още повече, Когато не знаеш как точно става на чисто механично ниво — инженерите не бяха сред най-дружелюбните хора и бяха твърде заети, за да споделят каквато и да било информация.
Но толкова много от фините детайли наоколо — дребните неща, които караха това място да изглежда истинско и реално — бяха дело на Тереза и Томас.
Беше се замислил за всичко това, когато сви зад един ъгъл и пое по дълъг коридор на лабиринта. Дори лекарите, психоекипът и техниците от ЗЛО бяха останали изненадани от ползите, които успяха да извлекат от телепатичните им умения. Томас и Тереза не само общуваха чрез мисли, но бяха много добри в това да долавят чувствата на останалите, да предугаждат намеренията им, да разбират неща, които не биха могли да се изрекат с думи. Ала никой не му вярваше, когато се опитваше да го обясни, и постепенно той бе спрял да говори за това.
„Стигна ли вече?“ — попита Тереза от контролния център.
„Дай ми само секунда — отвърна той. — Тъкмо се наслаждавах на крайния резултат.“
Погледна към яркото синьо небе, към слънцето, което вече надничаше над стената вляво. Това небе им бе отнело дълги дни на мъчителни усилия, за да бъде доведено до идеално състояние, но сега, когато му се любуваше, когато се уверяваше за последен път, че е съвсем като истинско — той бе готов да забрави всички трудности, през които бяха преминали.
Отзад долетя тропот на метални крачета и той знаеше какво е това. Бръмбарите остриета, с монтирани в тях камери, сновяха из целия комплекс, готови да запишат всяка една случка или събитие по време на изпитанията. Томас не смяташе да обърне внимание на дребната машинка, ала тя скочи на крака му и започна да се катери нагоре.
— Ах! — извика той, наведе се и се опита да се отърве от металното насекомо. Сетне се завъртя в кръг, размахвайки ръце, докато бръмбарът пълзеше под дрехите му, драскайки с острите си крачета кожата. Стигна шията и там се закрепи здраво.
„Та какво казваше? — попита Тереза. Той долови в думите й леко злорадство. — Много хубав танц изигра преди малко. Не се тревожи, записах всичко и ще го покажа на Нют и на останалите, когато се съберем.“
— Не е смешно! — извика той на глас. Бръмбарът острие завираше главата си в ухото му, на едно особено болезнено място. Томас най-сетне успя да улови металното телце и го запокити настрани. Насекомото се приземи на крачка и изприпка, изчезвайки сред бръшляна вдясно.
„Печелиш — рече той. — Връщам се.“
Опита се да не се усмихне, но не успя.
„Следващия път ще ти пратя скръбник — закани се тя. — Или по-лошо — Рандал.“
Той се засмя, тя също — един от онези моменти, в които се разбираха без излишни думи.
„Добре, тук съм“ — обяви той. Беше стигнал дъното на коридора, където имаше отвесна стена и черен под на пет-шест метра под него. Това бе едно от странните места в лабиринта, където системата за оптична илюзия все още не бе монтирана, и човек започваше да си мисли, че се е побъркал. Когато погледна нагоре, видя нормално небе. Ала като сведе поглед през ръба, виждаше само черния под, водещ до черна стена — края на лабиринтната пещера. А точно отпред небето и стената не се допираха — границата между тях подскачаше, смесваше се и се разделяше, размиваше се и трептеше. От всичко това му се завиваше свят и му прилошаваше.