„Виждаш ли бърлогата на скръбниците?“ — попита Тереза.
Той затвори очи, за да успокои неприятното усещане в стомаха си, сетне погледна отново. Някъде в средата на този безумен калейдоскоп от илюзия и реалност бе монтирана колона, която се издигаше над пода, със зеещ кръг отгоре. Това бе отворът, през който скръбниците щяха да влизат и да напускат лабиринта.
„Виждам го — отвърна той на Тереза. — Но непрестанно се скрива и подава от илюзията. Ако го гледам още малко, ще взема да повърна.“
„Кажи ми, когато изчезне напълно“ — нареди тя без капчица състрадание.
Той се загледа нататък, примижал с очи, надявайки се, че поне това ще помогне да овладее усещането за гадене. Изображението пред него заблещука, изгуби фокус, подскочи и отново засия. Но скоро колоната с входа на скръбниците изчезна напълно и пред него отново се ширна илюзията за синьо небе. Сега вече, вместо да му се гади, започна да му се вие свят, почти сякаш пропадаше в бездна. Той неволно отстъпи назад.
„Получи се! — извика мислено. — Получи се и е перфектно!“
Тя нададе радостен възглас, нещо, което долови дълбоко в костите си. От месец работеха над тази секция от комплекса, но досега не бяха стигали толкова напред.
„Добра работа — кимна той. — Наистина. Какво ще правят тези хора без нас?“
„Щяха да изгубят поне още няколко години.“
Томас зарея поглед към небесната шир, впечатлен от това колко истинска изглежда. Сякаш коридорът на лабиринта завършваше с пропаст в края на света, в края на съществуването.
„Чудя се кой ли ще е първият, който ще види скръбник — рече той. — И дали ще напълни гащи? Искаш ли да се обзаложим?“
Остана изненадан от сериозния тон, с който му отговори Тереза. И още повече от думите й:
„А кой ще е първият, който ще умре?“
„Няма да позволят да се стигне дотам — заяви Томас. — Няма начин.“
Тереза прекъсна връзката, без да отговори.
30.
229.06.12/10:03
Томас не можеше да повярва, че е на една маса с такива хора. Тук бяха всички най-важни личности, които познаваше или за които бе чувал, а и много други. Психолози, лекари, техници. Рандал, Рамирес и доктор Левит. Доктор Пейдж, до нея бе Тереза. Председателят Кевин Андерсън се бе разположил начело на масата, Кати Маквой седеше до него. В помещението имаше само още двама младежи — Арис и Рейчъл. Но макар да не се бе срещал с тях, Томас знаеше кои са.
„Ще ни позволят ли да се запознаем отблизо с тях?“ — попита го мислено Тереза.
Вместо отговор Томас й прати мисления еквивалент на повдигане на рамене.
„Тъкмо си мислех, че ни предстои нещо като последно изпитание. Може би се надяват, че двете групи ще се справят по-добре, ако се опитат да… се съревновават помежду си. Може би дори са измислили награда. Доживотен запас от фланели с надпис ЗЛО!“
Томас неволно се изкиска.
Председателят се покашля многозначително, за да оповести началото на срещата.
— Бих искал да посрещна с добре дошли нашите водещи кандидати на първата им среща с комитета, важна стъпка към тяхното по-нататъшно развитие. Томас, Тереза, Арис, Рейчъл… ние наистина се гордеем с вас. Работата, която свършихте по време на изграждането на лабиринтите, беше феноменална. Просто феноменална. В началото на проекта смятахме, че ще бъдете само помощни колела, но се оказа, че грешим. Поздравления. — Той ги дари с широка усмивка, но Томас виждаше ясно, че председателят е под силен стрес.
Томас погледна към Арис — мургава кожа, кестенява коса, проницателни очи, после към Рейчъл — също мургава, с леко накъдрена коса, усмихната. Нямаше нищо забележително в двамата, ала въпреки това веднага ги хареса. Лицата им бяха миловидни, в тях липсваше самоувереност или мрачна сериозност, каквито би очаквал да види.
— И така — продължи председателят Андерсън, — изминаха десет години, откакто един велик човек на име Джон Мичъл основа ЗЛО, и ние напреднахме неимоверно в изследванията си, след като започнахме да набираме деца, невъзприемчиви за изблика. Прогресът през онези първи години, разбира се, бе бавен. Опитвахме се да разберем принципите на болестта, подлагахме на безброй изследвания нашите екземпляри, за да се убедим, че наистина притежават имунитет, набирахме информация за вируса и как взаимодейства той с вашите тела и мозъци. Бавно и постепенно. Не минаваше и година, без да отбележим някакъв значителен напредък, и бих казал, че сега нещата са много по-добре, отколкото някога сме се надявали.