„Десет години“ — помисли си Томас. Изглеждаше му много време. И те очевидно не бяха близо до разрешаването на проблема, инак нямаше да полагат огромни усилия, за да построят лабиринтите.
— Томас? — повика го председателят. — Виждам, че на лицето ти е изписано съмнение. — Той му отправи още една престорена усмивка.
— Ами… аа… — Томас се намести на стола. — Не, аз просто… бях учуден колко отдавна работите над този проект. Не зная. Помислих си, че вероятно нещата не са чак толкова добре.
Андерсън кимна, стиснал устни, сякаш неволно се бе съгласил със забележката му.
— Доктор Левит, бихте ли отговорили?
Гологлавият мъж кимна ентусиазирано.
— Трябва да четеш внимателно историята, синко. Провери дали има и един вирус през последните няколко столетия, за който да е било открито лечение за по-малко от няколко десетки години. Като се започне от грипния вирус и се стигне до ебола и СПИН, както и за ранните стадии на определени типове злокачествени заболявания. А тези хора не са живели в полуразрушен свят със скитащи из него банди от побърканяци. Истината е, че ние имахме търпението и упоритостта да работим над проблема, следвайки дълговременна стратегия и без да очакваме някакво чудо. Но дори и да са оцелели едва десет процента от населението на Земята по времето, когато открием лек, поне ще спасим човешката раса от изчезване.
— Ами мунитата? — попита Арис. — Човешката раса нямали да просъществува, ако те оцелеят?
Доктор Левит се намръщи, сетне, изглежда, се смути от въпроса.
— Колцина от тях биха оцелели в свят, пълен с побърканяци?
„Хич не го харесвам“ — рече Тереза.
„Нито пък аз“.
— Доктор Левит несъмнено има право — намеси се Андерсън. — Направихме всичко по силите си, за да съберем най-добрите измежду най-добрите, да си осигурим всички необходими ресурси и да се опазим от промените във външния свят. Още от самото начало разполагахме с план за действие при всякакъв развой на събитията и не смятаме да спрем, докато не открием средство, с което да преборим напастта, унищожаваща нашия свят. Едва ли е изненада за кандидатите, които присъстват днес тук, че провеждахме изследвания и изпитания при всяка възникнала възможност. Прав ли съм?
Томас кимна, макар че беше странно този въпрос да се задава тъкмо на хората, които са били подлагани на тези изпитания и изследвания. Всъщност самото им присъствие тук му се струваше както странно, така и необяснимо. Кой знае, може би това просто бе поредният тест. Една от променливите, за които толкова много обичаха да говорят в ЗЛО.
— Съвсем скоро предстои да дадем началото на Лабиринтните изпитания — продължи Андерсън. — Вече сме в предстартова подготовка за това. Но прогресът, който осъществихме през последните няколко години за пълно картографиране на гибелните зони… — Той млъкна, в търсене на подходящите думи. — Мисля, че положихме солидни основи чрез множество по-малки тестове и изпитания, които извършихме досега. Все още не сме сигурни, но съществува голяма вероятност да разполагаме с подробно описание на гибелната зона, когато Лабиринтните изпитания приключат. Кой знае? Може би ще успеем да избегнем втория и третия етап. Днес се чувствам оптимист.
Той млъкна с разсеян поглед, сякаш се опитваше да прозре в недалечното бъдеще, да си представи идеалния край на това, на което бе посветил живота си. Доктор Пейдж използва този момент да изръкопляска. Постепенно и останалите се присъединиха към нея. Скоро цялата зала аплодираше и при този звук Томас неволно се озърна. Чувстваше се малко нелепо.
Председателят Андерсън вдигна ръце и ръкоплясканията утихнаха.
— Добре, добре. Благодаря ви за аплодисментите, но те са за всички нас. И за всички участници от групи А и Б. Наистина вярвам, че вече сме на правилния път. — Той се усмихна, поизпъчи гърди и въздъхна. — Добре, време е да се захващаме за работа. Остават ни месец или два — най-много четири — до изпращането на първите хора в лабиринтите. — Още една от онези драматични паузи — Томас осъзна, че този човек се нуждае от подобни мигове на признание след десет години упорита работа. А после най-сетне дойде и истинското начало на срещата.
31.
229.06.12/18:10
Тази нощ донесе най-голямата промяна в живота на Томас досега. От този момент нататък Томас и Тереза щяха да бъдат интегрирани напълно с останалите членове на група А, което означаваше, че щяха да споделят с тях хранене, уроци и време за отдих. Явно среднощните измъквания ставаха излишни.