Томас търсеше подходяща духовитост, с която да отвърне, когато погледът му се натъкна на необичайна гледка. В дъното на помещението, скрита в сенките, се виждаше блещукаща зеленикава маса. Имаше нещо хипнотизиращо във вида й, нещо странно и необяснимо, което не му даваше да отмести поглед.
Усмивката на Нют бързо се стопи.
— Това пък какво е? — попита той, загледан в същата посока. Над зеленикавата маса бе увиснала изумрудена мъгла.
Томас си даваше сметка, че трябва да продължат към бараките на група Б. Но някак си онова нещо в дъното го привличаше неудържимо.
— Да идем да проверим — предложи той.
Двамата заобиколиха няколко маси с прибори и компютри и доближиха източника на зловещата светлина. Отблизо Томас откри, че светлината извира от голяма стъклена плоскост, около три на три метра, покриваща като капак масивен контейнер, чиито стени бяха високи до гърдите. Дребни мъгливи повлекла се процеждаха под ръбовете на похлупака и се виеха из сумрачната стая. Томас се наведе над контейнера, който бе обсипан с влажни капки, и погледна към Нют. Лицето на приятеля му бе озарено от фосфоресциращата зеленикава светлина и за миг придоби болнав вид. Томас побърза да прогони тази мисъл.
— Вероятно не трябваше да идваме тук — рече Нют, докато надзърташе в контейнера. — Това нещо може да е силно радиоактивно. Току-виж утре се събудим с по три пръста и едно око.
Томас се засмя, ала не можеше да откъсне поглед от вътрешността на контейнера. Под повърхността му мъглата продължаваше да се кълби и вихри. Но в нея имаше нещо. Едва успяваше да различи тъмните му очертания. Имаше чувството, че ако продължава да гледа, рано или късно онова, което е там, ще се покаже.
— Томи? — повика го Нют. — Да тръгваме, а? От това нещо ме побиват тръпки.
Томас стоеше като истукан. Отчаяно искаше да разбере…
Нещо обемисто се размърда в контейнера и се удари с тропот в стената. Томас отскочи назад. Предметът вътре се плъзна покрай стената и отново се изгуби под мъглата. Имаше цвят на човешка кожа, покрита с множество венозни разклонения. Мярна ръка. Определено приличаше на ръка.
Томас потрепери и косата му настръхна. Погледна към Нют, който го гледаше с разширени от ужас очи.
— Защо сме още тук? — попита Нют.
Добър въпрос.
Понечи да тръгне, ала още нещо се допря до стената на контейнера. Приличаше на торс и навярно принадлежеше на съществото, което държаха вътре. То също имаше вени и нещо като слуз, покриваща кожата. Томас трябваше да положи усилия, за да не избълва съдържанието на стомаха си от тази гледка.
— Виж, Томи. — Нют се доближи до стъклото и посочи. — То има… от кожата му растат някакви… неща. — Дръпна се рязко от контейнера и поклати глава.
Ала Томас не можеше да си тръгне, преди да види това, което бе видял и неговият приятел. С внезапен прилив на кураж той се наведе над контейнера и избърса с ръка влажната му повърхност. Върху месестата плът, опряна в стъклото от другата страна, се виждаха няколко големи мехурести израстъци. Приличаха на ракови образувания или на гигантски пришки. И освен ако не го лъжеха очите, Томас можеше да се закълне, че тъкмо от тези образувания извираше призрачната светлина.
Най-сетне той отстъпи назад и потърка очи. Беше виждал много странни неща през живота си, но това надхвърляше всичко.
— Какво ли… — Огледа се, сякаш търсеше подходящите думи, — какво беше това?
— Нямам представа, мамка му — изруга Нют. — Но май ни стига толкова, а? — Няколко мъгливи повлекла се плъзнаха нагоре по ризата му и се извиха около лицето му.
— Напълно — съгласи се Томас. — Да вървим.
Току-що бе надзърнал за пореден път зад завесата от тайни на ЗЛО и никак не му се понрави това, което видя. Двамата продължиха през лабораторията, но сега мълчаха, завладени от мрачно настроение. Скоро след това стигнаха аварийния тунел, за който им бе казала Тереза, и през него се добраха до фалшива стена, зад която бяха бараките на група Б. Всеки път, когато Томас си помисляше, че е привикнал с нещата, свързани със ЗЛО, той се натъкваше на нещо като този стъклен контейнер с ужасното чудовище вътре, покрито със светещи тумори, като ембрион в утроба.
От ЗЛО очевидно не му казваха всичко. Разбира се, че беше така — той не беше наивен идиот. Но понякога му се струваше, че не само крият информация от него, но и го разиграват, както правят с останалите. Сякаш бе поредният опитен екземпляр. Кой знае какви нови ужаси очакваха тези, които щяха да пратят в лабиринта. Скръбниците и съществото, което отглеждаха в контейнера в лабораторията…