Тя се усмихна, а Нют поклати глава, сетне отново я притисна в прегръдката си.
Томас обаче си помисли, че след този сладък миг и двамата ги очакват нови премеждия.
33.
229.11.12/7:31
До началото на изпитанията оставаха броени дни. Дни. Напоследък Томас почти не можеше да спи. Двамата с Тереза общуваха всяка нощ телепатично, но по-често само мълчаха, унесени в мислите си. Бяха нещо като необходимото присъствие един за друг, някъде там, извор на спокойствие. Освен майка си, която винаги щеше да обича, Тереза му бе станала нещо като най-близка роднина — почти същото, каквото бе Лизи за Нют. Поне доколкото Томас можеше да си представи.
Последното, което помнеше, преди на сутринта да го събуди потропването, бе как Тереза си тананика. Навярно го правеше неволно, без да забележи. Вибрациите и чувството, придружаващи напева, преминаваха по невидимите канали на връзката им и му помагаха да се унесе в дълбок сън, което инак не му се случваше често.
Той се надигна сънено и отвори вратата. На прага стоеше доктор Пейдж с напрегнато изражение.
— Извинявайте. — Томас потърка очи. — Сигурно съм се успал. Но повярвайте, имах нужда от това.
Напоследък трябваше да работят от сутрин до вечер, за да приключат с последния стадий от подготовката на Лабиринтните изпитания.
— Няма нищо — успокои го тя. — Председателят иска да се срещне тази сутрин с теб и Тереза. Колкото се може по-скоро. Арис и Рейчъл също ще са там. Спешно е. Облечи се и побързай. Можеш да закусиш след срещата.
— Томас едва сега видя, че и тя не е имала време да се среше и лицето й е бледо. Той пристъпи смутено от крак на крак.
— Томас, говоря сериозно! — тросна се тя. — Побързай!
— Добре, добре. След пет минути ще съм готов.
— Нека са три.
— Отведоха го в същата заседателна зала, където преди няколко месеца за пръв път бе видял Арис и Рейчъл. Но тогава помещението бе пълно с хора. Сега тук бяха само трима, освен Томас и другите трима „елитни“ кандидати. Председателят Андерсън, шефът на охраната Рамирес и доктор Пейдж. Те седяха от едната страна на продълговатата маса, а Томас и останалите се настаниха срещу тях. Никой не изглеждаше щастлив от срещата.
— Благодаря, че дойдохте — каза лаконично Андерсън сякаш Томас и приятелите му имаха друг избор. — Боя се, че имам не особено добри новини. Няма да ви измъчвам и направо ще ви ги съобщя.
— Ала вместо това замълча, разменяйки погледи с Рамирес и доктор Пейдж. Томас ги гледаше и по някое време си помисли, че сцената придобива почти комичен вид. Но уплахата в гласа на Андерсън бе истинска.
— Ами да ги чуем тогава — подкани го Арис.
— Андерсън кимна отсечено.
— Ние смятаме… предполагаме, че сред нас е налице разпространение… Той се облегна назад и погледна доктор Пейдж.
— Разпространение — повтори Тереза. — На болестта ли? На изблика?
— Пейдж, кажи нещо — изръмжа Андерсън.
— Доктор Пейдж скръсти ръце и ги огледа бавно.
— Да, на изблика. Както сигурно се досещате, никой от възрастните тук не е муни, затова бяхме предприели екстремни мерки да се предпазим от вируса. Но преди няколко месеца започнахме да се опасяваме, че мерките ни не дават резултат, макар че никой от членовете на екипа не показваше симптоми на зараза, нито даваше положителен резултат на тестовете.
— Тогава какво ви кара да се безпокоите? — попита Рейчъл. Не за първи път Томас съжаляваше, че ЗЛО не им бе позволило да се срещат повече.
— Нали помните ямата на побърканяците? — Това не беше въпрос, а по-скоро изявление. — Тя е най-рисковата част от нашия комплекс, но е жизненоважна за изследванията. Тя е клопка и нещо като затвор за нещастниците, които се скитат отвън, и ни осигурява биологичен материал за изследванията ни върху вируса.
— И какво е станало? — поинтересува се Томас.
— Там всичко е под стриктно наблюдение — заяви Рамирес. Винаги говореше с грубоват тон. — Това място е като старите пчелни клопки. Могат да влизат вътре, но не и да излизат. Цялото е оборудвано с камери, за да можем да следим какво става. — Той млъкна и се покашля. — Има строга забрана за контакт с тях, без да се носи предпазен костюм — наричаме го правилото за десетте метра, освен ако не си муни, разбира се. Като вас. — Той подсмръкна, сякаш бе обиден от собствените си думи.
— Все още не сте ни казали какво е станало — подкани го Тереза, без да крие неприязънта си към него. Томас знаеше, че и тя като него свързва този човек с Рандал.