— Един от побърканяците е изчезнал — съобщи Рамирес. — Броим ги по три пъти на ден, държим под наблюдение и тези, които се скитат из горите наоколо, изваждаме от бройката взетите за лабораторни изследвания. Никога досега не е имало несъответствие в бройката, нито веднъж през всичките тези години. Допреди няколко месеца. Когато един изчезна.
— След тези думи всички потънаха в мълчание. Томас усети, че по гърба му полазват тръпки, макар да знаеше, че притежава имунитет към болестта. Не се страхуваше от самия вирус, а от побърканяка, който го разнасяше. Самата мисъл, че може да се спотайва някъде из огромния комплекс на ЗЛО, караше стомаха му да се свива.
— Не искаме да ви плашим — нито вас, нито останалите — взе думата председателят Андерсън, — но ви извикахме, за да ви съобщим, че взехме някои решения. Трудни решения. Като начало, решихме да скъсим Лабиринтните изпитания от пет години на две. Щеше ни се да разполагаме с повече време за проучвания и анализи, но настоящата ситуация променя всичко. И може би ще се наложи да действаме малко по-интензивно с… променливите.
Томас внезапно изпита безпокойство. Андерсън ги водеше нанякъде, но все още не се виждаше накъде. Тереза не се опитваше да се свърже телепатично с него, но бе отворила ума си и той бе наясно с емоционалното й състояние.
— Разработихме няколко възможности за втория етап, дори и за третия, ако стигнем до него. Ще видим как ще потръгнат нещата, след като започнем прехвърлянето на хора.
Томас си припомни онова, което бяха видели с Нют в лабораторията — стъкления контейнер, покритата с мрежа от съдове кожа, мехурите…
Андерсън въздъхна, за момент подпря главата си с ръце, сетне отново ги погледна. Томас не го бе виждал толкова разстроен.
— Понякога ми се струва, че работата е твърде много — продължи председателят. Той удари масата с отворена длан. — Вижте, можем много да напреднем през следващите няколко месеца, като анализираме и изучаваме резултатите от лабиринтите. Благодарение на равнотранспорта разполагаме с голям потенциал от човешки ресурс и сме набелязали още няколко зони за разработка. Всичко това може да стане и ще стане, когато му дойде времето. Но скъсяването на Лабиринтите изпитания от пет на две години е най-правилното решение за момента. — Той ги погледна с вяла усмивка. — Може би съм малко ядосан от промените, защото ни отне много време и усилия да построим проклетите лабиринти. Просто не ми се щеше да ги използваме за толкова кратко.
„Той шикалкави — обади се Тереза в ума на Томас. — Има нещо, което трябва да сподели, но не му се иска.“
Томас кимна едва забележимо, за да й покаже, че я чува. Тя, разбира се, бе напълно права.
— Какво всъщност не ни казвате? — попита Арис.
В началото Андерсън бе изненадан от въпроса, после се усмихна с разбиране.
— Понякога забравям колко са проницателни нашите питомци. Та ето какво има. Малко съм нервен, както виждате. Не биваше да го показвам пред вас, но няма как да го скрия. — Той местеше неспокойно поглед из стаята и накрая го втренчи в масата. — Всъщност искам да ви кажа, че ще бъде много трудно, но съм сигурен, че сте подготвени достатъчно добре.
Още думи, още обяснения с половин уста, още полуинформация. Томас почти не слушаше, защото всичко това бе само опаковка. Нещо се бе променило. Или някой се бе изплашил. Явно в последния момент председателят Андерсън и двамата му помощници бяха решили да не им казват всичко.
„Какво толкова крие?“ — попита Томас Тереза, когато дойде време да си тръгват. Но после погледна към доктор Пейдж и странното изражение на лицето й му подсказа, че не е питал когото трябва.
34.
229.11.22/8:47
„Виж Миньо“ — каза Тереза на Томас.
Беше сутринта преди големия ден — първото прехвърляне в лабиринта. Четиресет момчета от група А бяха строени покрай стената на коридора, готови за последния си медицински преглед. Нют, Миньо, Алби, Гали — всички момчета, с които Томас бе станал толкова близък през последните няколко години, — бяха част от групата. Между тях сновяха сестри, вземаха кръвни проби, мереха температурата, преглеждаха очите, гърлата.
„Да, виждам го“ — отвърна Томас. Двамата с Тереза присъстваха по молба на председателя Андерсън, за да наблюдават и оказват помощ. Но всичко, което той изпитваше, бе само дълбока тъга от предстоящата раздяла.