Миньо бе през десетина момчета от мястото, където стояха двамата с Тереза, и през цялата сутрин пристъпяше нервно от крак на крак. Но сега промяната бе още по-тревожна — тялото му бе като зареден пистолет, с изопнати, готови за действие мускули.
„Божичко — въздъхна мислено Томас. — Дано не е намислил пак да опита нещо. Какво смяташ?“
Всъщност имаше десетки неща, които можеха да обезпокоят или изплашат неговия приятел. В стаята за преглед — която виждаха всеки път, когато се отвореше вратата — бе пълно с медицински апарати, окачени над всяко от леглата, приличаха на маски на роботи, метални, свързани с безброй кабели и тръби. Томас предполагаше, че са предназначени да улавят параметрите на гибелната зона, основа за бъдещите изследвания в лабиринта.
„Ела с мен“ — подкани го Тереза. Тя се отдели от стената и тръгна към Миньо. Томас я последва. Тереза се държеше с властна увереност и сестрите се отдръпваха от пътя й. Спря пред Миньо и сложи ръка на рамото му. Той трепна и за кратък миг Томас си мислеше, че ще избухне, но сетне момчето видимо се овладя. За изненада на Томас очите му се напълниха със сълзи.
— Всичко е наред — каза му Тереза. — Не влошавай нещата, като се мъчиш да се бориш с тях. Всичко ще бъде наред в лабиринта. Ще видиш.
— Вие идвате ли с нас? — попита Миньо.
Въпросът му ги завари неподготвени.
— Амиии — проточи колебливо Тереза.
— Още не — побърза да вметне Томас, но спря дотук. Не му се щеше да го разпитват повече.
За миг на лицето на Миньо се изписа гняв.
— Сериозно? И ме съветвате да не се боря с тях? Дали не искахте да кажете — с нас! Какво всъщност търсите тук, Томас? Не виждам да ви бодат и подкарват като добитък.
Алби, който стоеше наблизо, извърна глава.
— Да, той има право — рече. — Ще ни хвърлите във вихъра на вашия велик експеримент, а после ще се приберете по стаите си и ще си легнете? Смятахте ли изобщо да ни го кажете? Или щяхте да ни оставите да си мислим, че идвате, а после… изненада!
Томас не знаеше какво да отговори. Беше привикнал с идеята, че между него и тях няма разлика. Че не ги е грижа, задето с Тереза са отделени и имат други задачи. Как да си помисли, че това има значение? Че накрая ще се обърне срещу тях?
— Какво? Забрави ли сценария, който трябва да следваш? — подхвърли ядно Алби. — Или се тревожиш да не обезпокоиш приятелчетата си? — Той кимна към лекарите и сестрите, които продължаваха работа сякаш нищо не се бе случило.
— Момчета, стига. — Тереза най-сетне се бе съвзела. — Не сме различни от никого от вас. Просто правим каквото ни кажат.
— И от това се чувствате по-добре — подсмихна се Алби. Той скръсти ръце и се облегна на стената, извърнал глава настрани. Отношенията им бяха изопнати докрай.
Изведнъж Томас осъзна цялата сериозност на положението. Щяха да пратят приятелите му в лабиринта, а той оставаше. Не знаеше дали изобщо някога ще дойде и неговият ред. Беше различен от тях и вече никой не можеше да го отрече. Стояха срещу него, облегнати на стената, и се държаха, сякаш той го е знаел през цялото време. Сякаш ги е лъгал. Дори Нют, в края на редицата, поглеждаше Томас с гневно изражение.
Миньо мълчеше, но и на неговото лице се четеше хлад, дори ненавист. И страх от предстоящата промяна — за всичко това най-лесно бе да вини Томас. И той го разбираше.
Миньо отблъсна ръката на Тереза от рамото си.
— Алби е прав — рече той. — Опитвах се да ви вярвам. Мислех си, че ще ни помогнете. Но сега вече разбирам какво сте правили. През цялото време сте помагали само на тях. Всичко е било, за да ни подготвите да сторят това с нас, нали? — Той се удари с юмрук в гърдите при последните думи.
— Миньо, чуй ме… — поде Тереза.
— Махай се от очите ми! — кресна Миньо.
Светът се разпадаше и Томас не знаеше какво да направи. Алби, Миньо, Нют. Допреди пет минути ги смяташе за най-добрите си приятели, беше сигурен, че го разбират и подкрепят във всичко. А сега този свят бе рухнал само в един миг и той стоеше пред тях като кръгъл глупак. Всичко, което им бе казвал, звучеше като лъжа дори за него самия. С крайчеца на окото си забеляза, че някой се приближава по коридора. Обърна се и видя, че е Гали. Беше напуснал мястото си в редицата и лицето му бе почервеняло от гняв. Две сестри подтичваха отзад в опит да го задържат, преди да е стигнал до Томас.
— Томас! — извика момчето и ускори крачка. Едва сега, когато се приближи, Томас видя, че на лицето му не се чете гняв — по-скоро беше страх. — Трябва да ни помогнеш! Не можеш ли?