Кръв, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, пое нагоре по тънката тръбичка от ръката му към епруветката. Не знаеше за какво го изследват, но това бе само една от многото проби и тестове — някои всекидневни, други веднъж седмично.
Докторът спря системата и запуши епруветката.
— Добре, това е достатъчно за кръвния тест. — Той извади иглата. — А сега да те поставим на сканиращата машина и да погледнем още веднъж какво става с мозъка ти.
Томас замръзна, внезапно парализиран от тревога. Винаги го завладяваше, когато някой споменеше мозъка му.
— Успокой се, де — рече докторът, забелязал, че се напряга. — Правим го всяка седмица. Съвсем рутинно е — няма от какво да се плашиш. Трябва да направим няколко снимки за активността на мозъчните функции. Ясно?
Томас кимна и за миг затвори очи. Плачеше му се. Пое си трескаво дъх и преглътна сълзите. Изправи се и последва доктора в другото помещение, където имаше масивна машина, наподобяваща гигантски слон, с тръба в центъра и тясно легло, с което да се мушне вътре.
— Лягай.
Това беше четвъртият или петият път, в който Томас го правеше, и нямаше никакъв смисъл да се противи. Той се изтегна по гръб на леглото и се загледа в светлините на тавана.
— И помни — продължи с наставленията докторът. — Не се плаши от тракането на машината. Всичко е нормално. Всичко е част от играта.
Чу се изщракване, после машината изстена и леглото с Томас се хързулна в отвора.
Томас седеше на чина, единственият ученик. Пред него стоеше учителят, мистър Гленвил — грубоват, посивял мъж. Беше плешив, с гъсти рунтави вежди, които сякаш бяха изсмукали силите на всички останали фоликули в тялото му. Вървеше вторият час след обяда и Томас бе готов да се раздели най-малко с три от пръстите на краката си стига да му позволят да се излегне на пода тук, в стаята, и да поспи. Само пет минути.
— Помниш ли за какво говорихме вчера? — попита мистър Гленвил.
Томас кимна.
— За ОВИИ.
— Така, правилно. И какво означава това?
— Опит за възстановяване на информацията след слънчевите изригвания.
Учителят се усмихна с нескрито задоволство.
— Много добре. А сега…
Той се обърна към дъската и написа:
— К… С… С… Това е съкращение на Коалиция за спасяване на света. Пряк резултат от ОВИИ. Веднага щом се свържат с колкото се може повече страни, съберат представители и прочее, могат да се заемат с ужасяващите последствия, предизвиквани от слънчевите изригвания. И докато първата организация се занимава с преценката на всички последствия от слънчевите изблици и какво е пострадало от тях, КСС се мъчи да оправи нещата. Скучно ли ти е, синко?
Томас се сепна. Не беше забелязал кога главата му е клюмнала.
— Извинявайте — рече, докато търкаше очи — Съжалявам, ОВИИ, КСС, разбрах.
— Виж, синко — продължи мистър Гленвил. Той пристъпи напред, за да скъси дистанцията между тях. — Сигурен съм, че има други дисциплини, които ще са ти по-интересни. Природни науки, математика, гимнастика. — Той се наведе и втренчи поглед в очите му. — Но трябва да разбереш нашата история. Какво ни доведе дотук, защо сме в това положение. Никога няма да знаеш къде отиваш, докато не разбереш откъде идваш.
— Да, сър — смотолеви Томас.
Мистър Гленвил се изправи и смръкна оглушително. Той разглеждаше внимателно лицето на Томас, търсейки и най-малка следа от сарказъм.
— Добре, тогава. Трябва да знаеш миналото си. Да се върнем на КСС. Има много неща да обсъждаме.
Докато учителят заемаше място до дъската, Томас се ощипа силно с надеждата това да го задържи още известно време буден.
— Трябва ли да го минаваме още веднъж?
Томас погледна към мис Дентън. Имаше черна коса, мургава кожа и беше красива. С нежни очи. Умни очи. Вероятно бе най-умният човек, с когото Томас се бе срещал досега, което беше очевидно от задачите, които му поставяше в часа по креативно мислене.
— Мисля, че го разбрах — заяви той.
— Тогава го повтори заради мен. Не забравяй…
Той я прекъсна и изрецитира това, което му бе казвала поне хиляда пъти:
— Че човек трябва да познава по-добре проблема, отколкото решението, инак решението ще се превърне в проблем. — Беше почти сигурен, че това не означава нищо.