Сестрите най-сетне застанаха до него и го уловиха за ръцете.
— Знаем, че имаш известна тежест пред тях. Помогни ни, моля те! — Говореше с нескрито отчаяние и се опитваше да не изпусне Томас от погледа си, докато сестрите го дърпаха назад, към стаята за прегледи.
Томас беше безсилен. Докато оглеждаше редицата момчета, които доскоро му бяха най-близки приятели, сърцето му се късаше — отново и отново. Миньо, Алби, Нют — погледът му се замъгли от напиращите в очите му сълзи. Как така всичко бе рухнало изведнъж?
Трябваше да каже нещо, не биваше повече да мълчи. Скоро щеше да е съвсем късно. Трябваше да поправи това. Нека да знаят, че грешат, че двамата с Тереза не работят за ЗЛО. Няма да им помагат, дори ако прехвърлянето на хора в лабиринта е единственият им път към спасение. Или ако ще помагат, тогава нека и те двамата идат в лабиринта.
Томас отвори уста, готов да даде воля на тези мисли, на молбите и извиненията.
Но нещо се случи. Нещо дълбоко в ума му прещрака и той изпита чувството, че някаква гигантска, невидима ръка е сграбчила тялото му и го ръководи вместо него — задейства импулси по нервите, контролира мислите му. Беше изгубил напълно власт над себе си, сякаш бе обладан от някакъв зъл дух. Думите, които в края на краищата произнесе, бяха против волята му.
— Съжалявам — рече с глас, който дори на него прозвуча чужд и безсърдечен. — Нищо не мога да направя.
А след това остана да наблюдава, ням и безсилен, докато отвеждаха приятелите му.
35.
229.11.23/10:28
На следващия ден доктор Пейдж се появи в обичайното време. Томас не бе мигнал през цялата нощ — премисляше отново и отново случилото се и се опитваше да овладее кипналия в него гняв. Когато алармата му най-сетне се включи, бе готов да запрати малкото устройство към вратата. Ала омекна още щом я видя на прага. Това, което се бе случило с него, го изкарваше извън нерви и той се боеше да му даде израз.
— Томас, не казвай нито дума — предупреди го тя. — Има причини нещата да се случат така и ти не ги разбираш. Освен това имай предвид, че не аз вземам окончателните решения. Но успях да ти издействам нещо. Какво ще кажеш за един ден почивка? Можеш да го прекараш, като наблюдаваш приятелите си в лабиринта. Мисля, че най-малкото заслужаваш това.
В началото Томас бе въодушевен, но бързо помръкна.
— Единствената причина, поради която го правите, е защото искате да наблюдавате мен, докато аз гледам тях.
Тя въздъхна.
— Искаш ли да го направиш, или не?
— Да — преглътна мъчително той.
Доктор Пейдж отведе Томас в залата за наблюдение, където бе гледал как измъчват Миньо с помощта на скръбника. Този път мониторите показваха различни зелени участъци от откритото пространство в центъра на лабиринта, където сега живееха повечето негови приятели. Доктор Пейдж го покани да седне на празния стол пред контролния пулт и го остави там. Тръгна си, без да каже и дума, и затвори тихо вратата.
Томас се наведе напред.
Втренчи се в монитора.
Бяха прекарали само една нощ в новия си дом и все още никой от тях не бе виждал лабиринта. ЗЛО продължаваше да държи затворени гигантските врати към коридорите.
Момчетата се шляеха из просторния двор, сгушен между стените на лабиринта. Лицата им казваха всичко, можеше да го види съвсем добре благодарение на дребните, сновящи навсякъде бръмбари остриета. Изглеждаха объркани — и колкото повече ги гледаше Томас, толкова по-силно ставаше усещането, че нещо не е наред. Всеки странеше от останалите и се държеше сякаш е сам.
Той увеличи изображението и го фокусира върху две момчета, които не познаваше много добре. Пътищата им тъкмо се бяха пресекли.
— Ей — извика едното от тях с разтреперан глас. — Знаеш ли къде се намираме? Как се озовахме тук?
Другото момче поклати глава, очевидно бе на път да се разплаче.
— Аз… нямам… представа. Не зная дори… — То млъкна и се отдалечи със забързана крачка.
Подобни неща се случваха навсякъде. Повечето от момчетата избягваха да общуват с други, все едно не се познаваха. Или дори не знаеха кои са самите те. Чуха се няколко имена, но дори те бяха произнесени неуверено.
Онези маски. Затова значи са били. Нещо бе станало с паметта им, нещо, за което можеше да винят само ЗЛО. Или вероятно имплантите, които им бяха поставили.