Приятелите му се скупчиха объркани. Някои от тях нададоха изплашени викове. На лицата на други обаче се четеше надежда и това още повече накара сърцето му да се свие. Вече не се съмняваше, че всички са изгубили паметта си.
Те излязоха вкупом в коридора и се заеха да изучават лабиринта, следвайки обърканите му извивки. Томас се зачуди какво ли ще си помислят, когато стените на лабиринта се разместят за първи път, променяйки познатата конфигурация. Представи си ужасните моменти, които ги очакват, и после си спомни за желатиноподобното същество, надвесено над Миньо. То също щеше скоро да има своята премиера в лабиринта.
— Томас?
Обърна се стреснат и откри, че зад него е застанала доктор Пейдж.
— Ще има още много възможности да гледаш приятелите си — рече тя. — Но сега те чакат по-важни задачи, нали знаеш? Трябва да спазваш програмата. Да вървим.
Той излезе, оставяйки приятелите си в лабиринта.
36.
230.03.13/14: 36
Томас седеше на стола, загледан в редицата от монитори на стената. Чувстваше се малко по-добре, отколкото напоследък. Но не много. Поне все пак нямаше нищо против да продължи да живее, вместо да храни доскорошните надежди да бъде покосен от някоя непозната болест, за да напусне веднъж завинаги този свят. От толкова отдавна не се бе чувствал… добре.
А днес се чувстваше точно така.
Доктор Пейдж все още му позволяваше да наблюдава приятелите си в лабиринта, стига да спазваше времето за уроци, изследвания, тестове и всичко останало. След отварянето на лабиринта вече не се налагаше да ходи на работа и разполагаше с допълнително време за наблюдение. И на никое друго място не би искал повече да бъде.
Техниците бяха инсталирали нова мониторна система и може би това бе една от причините най-сетне да излезе от меланхоличното си настроение. Сега можеше да избира всеки от бръмбарите остриета и да прехвърля образа му на значително по-детайлния централен екран, с фантастичен цвят и разделителна способност, както и далеч по-добър звук. Беше толкова хубаво да вижда и чува старите си приятели, докато скитат из лабиринта, почти сякаш беше с тях. Новата система превъзхождаше многократно старата и той бе готов отсега нататък да търси всякакви поводи и извинения, за да посещава стаята за наблюдение. Да ги следи. Да намира в действията им вдъхновение. За нещастие, спомените им така и не се върнаха, нещо, което продължаваше да измъчва безкрайно Томас.
Той избра бръмбар номер трийсет и седем и прехвърли картината от миниатюрните му камери на централния екран. Появиха се Алби и едно хлапе на име Джордж, изправени до най-близката врата към лабиринта. Двамата си бъбреха и се смееха, докато похапваха праскови. Томас никога преди не бе разговарял с Джордж, но от тази сцена му стана приятно. Повечето езерни всъщност се наслаждаваха на живота. Факт, който го изпълваше с надежда и го утешаваше заради онова, което се готвеха да им причинят. Тъй като за момента не се случваше нищо интересно другаде, той продължи да ги следи. Все едно че беше с тях.
Някой почука на вратата.
— Влез! — извика Томас, без дори да обръща глава. Познаваше кой е по звука от стъпките. Здрасти, Чък — поздрави той малчугана.
— Здрасти, Томас! — отвърна момчето, в гласа му се долавяше обичайният ентусиазъм. Чък дръпна един стол и се настани до Томас с уморено пъшкане. Нещо интересно да се е случвало?
— Сам виждаш — отвърна Томас. — Хайде, погледни по-внимателно. Виж какво ядат Алби и Джордж. Няма да повярваш.
Чък се наведе към екрана и примижа късогледо.
— Прилича на праскова.
— Именно — потвърди Томас и го тупна по гърба. — От теб ще излезе най-добрият анализатор на ЗЛО.
— Ха-ха — престорено се засмя Чък, което бе любимият му отговор. — Много смешно. — Друга негова любима реплика.
Томас бе измолил от доктор Пейдж да позволят Чък да бъде негов помощник и той идваше през един-два дена. От ЗЛО бяха започнали да харесват и одобряват съветите, които Томас им даваше, както и идеите за промени в лабиринта, които му хрумваха понякога. Тереза обикновено бе твърде заета с работа над компютърните системи, за да може да му помага. Томас се хвалеше, че готви Чък за свой заместник, но истината бе, че се нуждаеше от него. Когато оставаше сам, често го налягаха тежки мисли и Чък бе като пътеводна звезда в мрака. Доктор Пейдж нямаше нищо против това сътрудничество, но без съмнение го използваха за своите проучвания, както и всичко останало. От страна на Томас това си бе чиста проба егоизъм, но не можеше да го надмогне. Чък за него бе жизненоважен като въздуха, като спасителен екип насред бедствие.