— Много добре! — възкликна тя с престорено възхищение, сякаш бе изненадана, че е запомнил думите й. — Да продължим нататък и да повторим задачата. Представи си всичко в ума си.
— Един човек на гарата е изгубил билета си. На перона заедно с него стоят още сто двайсет и шестима души. Има девет коловоза, пет водят на юг, четири на север. През следващите четиресет и пет минути ще пристигнат и отпътуват двайсет и четири композиции. Поне седем души ще се качат на всеки влак, когато пристигне, но никога повече от двайсет и двама. Също така поне десет пътници ще слязат от всеки пристигнал влак и никога повече от осемнайсет…
Това продължи още пет минути. Условие след условие. Не беше никак лесно да се запомнят параметрите, та не можеше да повярва, че би очаквала от него да реши тъпата задача.
— … Колко души ще останат на перона? — завърши Томас.
— Много добре — похвали го мис Дентън. — Третият път е на късмет, предполагам. Най-сетне си запомнил всички условия, а това е първата крачка към намирането на решение. А сега, можеш ли да дадеш отговор?
Томас затвори очи и се зае да пресмята. На тези уроци всичко се вършеше наум — без приспособления, без писане. Напрежението бе огромно, но му харесваше. Той отвори очи.
— Седемдесет и осем.
— Грешен отговор.
— Помисли още няколко минути и опита отново:
— Осемдесет и един.
— Грешен отговор. — Той потрепна от разочарование.
Отне му още няколко опита, но накрая се добра до решението. Когато осъзна, че може изобщо да не е число.
— Не зная дали човекът, изгубил билета си, ще се качи на някой влак или не. И дали някой от останалите на перона пътува с него и ако има такива — колко са на брой.
Мис Дентън се усмихна.
— Ето че най-сетне стигнахме някъде.
4.
223.12.25/10:00
През двете години, откакто отнеха името на Томас, времето му бе изцяло запълнено. Уроци и изпити по цели дни — математика, физика, химия, креативно мислене и още интелектуални и физически предизвикателства, за каквито не си бе и помислял, че може да съществуват. С него се занимаваха учители и учени от всевъзможни специалности, ала нито веднъж не се срещна, нито чу да говорят за Рандал. Томас не знаеше какво може да означава това. Дали мъжът си бе свършил работата и бе освободен? Дали не се бе разболял — например от изблика? Или бе оставил на други да се грижат за Томас, измъчван от угризения, че е постъпи така с едно момче, което още не бе на възраст да ходи на училище?
Томас нямаше нищо против да забрави за Рандал, макар че не можеше да потисне уплахата си всеки път, когато срещаше някой мъж със зелен комбинезон. Всеки път само за миг си помисляше, че това може да е Рандал.
Две години. Две години на кръвни тестове, медицински изследвания и постоянен мониторинг, урок след урок, задача след задача. Без никаква истинска информация.
Досега. Поне се надяваше.
Томас отвори очи. Чувстваше се отлично след един здрав сън. Малко след като се облече и закуси, жена, която никога досега не бе виждал, прекъсна нормалния ход на дневната програма. Повикаха го за „една много важна среща“. Томас не си направи труда да поиска уточнения. Вече беше почти на седем, достатъчно голям, за да изпълнява каквото му нареждат възрастните, а и след две години в тяхната компания знаеше, че никога не отговарят на въпросите му. Бе научил, че съществуват и други начини да узнае каквото му е нужно, ако е търпелив и използва ушите и очите си.
По това време Томас вече бе живял толкова дълго в комплекса, че почти не помнеше външния свят. Виждаше само безкрайни бели стени, картини по коридорите, монитори с трепкаща информация в лабораториите, луминесцентни светлини, сивкавите завивки в леглото и белите плочки в тоалетната и банята. И през цялото това време нито веднъж не бе разговарял с някого, който да е близо до неговата възраст.
Знаеше, че не е единственото дете тук. От време на време успяваше да зърне момичето, което живееше в съседната стая. Винаги само за секунда-две, очите им се срещаха точно преди вратата да се затвори. За него надписът на онази врата се бе превърнал в синоним на името й, Тереза. Отчаяно жадуваше да поговори с нея.
Животът му бе неизмерима скука, редките свободни часове се посвещаваха на стари филми и книги. Много книги. Това бе единственото, което му позволяваха да използва свободно. Огромната колекция, до която имаше достъп, бе като спасително въже в бездната на безумието. През последния месец погълна неимоверно количество класически произведения, всичките разказващи за един свят, който почти не разбираше, ала си представяше с нега.