После Нют се отправи към Мъртвешките глави, горичката в югозападния ъгъл, очертана от скелетите на дървета, които за Томас винаги бяха като някаква зловеща поличба. Тук Нют приседна на пейка и остана така за около трийсет минути. Томас превъртя записа напред, докато Нют най-сетне се надигна и влезе в горичката. Образът се прехвърли от един бръмбар острие, който го следваше на няколко крачки. Нют вървеше право към гробището с дървени колове, бележещи местата, където бяха погребани онези езерни, намерили смъртта си, откакто бяха прехвърлени в лабиринта.
Момчето коленичи на земята, загледано унесено пред себе си, с леко изцъклени очи и изражение на нарастващо отчаяние. Постоя така доста време и Томас си мислеше, че разбира какво става в главата на неговия приятел. Разрушителното чувство за вина заради тези, които вече не бяха сред тях. Навярно си мислеше, че е можел да ги спаси по някакъв начин. Тъга заради живота, който бе принуден да води — постоянните опасности на всекидневието, чувството за безсилие, породено от неизвестността. Мъчителната загуба на памет. И може би на по-дълбоко ниво и потиснатите спомени за сестра му, които се бяха опитали да изтрият.
Нют се изправи. Обърна гръб на гробището и напусна бързо горичката, следван от подтичващия бръмбар. Вървеше право към западната врата, която бе най-близко до него. Неколцина езерни му махнаха за поздрав или се опитаха да го заговорят, но той не им обърна внимание, втренчил решително поглед пред себе си. Томас се изправи, вече предчувствайки как ще свърши това, и същевременно нетърпелив да го проследи до края.
Нют напусна Езерото и навлезе в коридорите на лабиринта. Не забави крачка, вървеше все така забързано. Сви наляво, после надясно и пак наляво. Още няколко пъти смени посоката. Накрая стигна един участък, където и двете стени бяха скрити зад гъст бръшлян. Спря до стената отляво и се обърна към нея, облягайки се с двете си ръце, които потънаха в зеленината. Постоя така известно време, свел глава, после погледна нагоре и изви шия, сякаш се опитваше да види върха.
Нют напрегна мишци и започна да се катери. Вършеше го с опитни движения и отстрани изглеждаше, че се движи без усилие. Улавяше се за някоя клонка, повдигаше се нагоре и се подпираше с крак. Сетне сграбчваше друга, още по-високо, използваше ръцете и краката си, цялата си сила. Само след няколко секунди стигна до средата между каменния под и небето. Томас знаеше, че това е мястото, където Нют ще започне да се колебае накъде да продължи. Умелата комбинация от оптични илюзии и програмирани в тялото му възпиращи импулси би трябвало да го убеди, че никога няма да стигне върха. Той се изкатери още малко, сетне спря, загледан нагоре, с обезверено изражение.
Томас го гледаше и чакаше.
Нют се бе вкопчил в един от клоните и тялото му бе почти скрито от листата. Един бръмбар острие го бе последвал и го следеше от няколко метра. Не за пръв път Томас се замисли за програмите, заложени в тези метални насекоми. Как знаеха какво да правят, когато нямаше кой да им дава инструкции?
Нют извърна лице към камерата и за пръв път от началото на тази история заговори високо, сякаш да може Томас да го чуе.
— Зная, че сте там, и се надявам да сте щастливи. Дано се забавлявате добре с нашите страдания. А после може да пукнете и да идете в ада! Това е заради вас.
Нют пусна клоните и се оттласна от стената, напускайки обхвата на камерата. Бръмбарът побърза да смени позицията, но Томас успя да чуе само шумоленето на листата и глухия, далечен тропот от падане на тяло. Картината се завъртя рязко и се спря на Нют. Той лежеше извърнат на една страна, свил колене към гърдите и обгърнал краката си с ръце. Клатушкаше се напред-назад и стенеше. Скоро стенанията му преминаха в хлипане. Дълбок, болезнен плач, от който сърцето на Томас се сви мъчително. Нют внезапно се изпъна, пое въздух и извика:
— Мразя те! Мразя те!
Томас изключи образа. Не можеше да го понесе. Вече знаеше как е завършило всичко — някой бе спасил Нют. Не би могъл да издържи и миг повече пред монитора.
„Нют, Нют, Нют — повтаряше си Томас, имаше чувството, че въздухът около него се сгъстява, превръща се в непрогледна черна мъгла. — Човече, та ти дори не си муни. Дори не си муни.“