Томас извърна глава, за да скрие сълзите, които напираха в очите му и заплашваха да се търкулнат по бузите. Не желаеше да отговаря на този гаден въпрос, независимо какви намерения се криеха зад него.
— Навремето — продължи Андерсън, — когато бях хлапе като теб, получих велосипед. Лъскав и зелен. Светлинките на коледното дръвче блещукаха по новата му боя. Вълшебство, Томас. Истинско вълшебство. Нищо такова няма да се повтори през целия ти живот, особено ако ще ставаш изкукал старец като мен.
Томас се бе възстановил достатъчно, за да погледна злобно председателя.
— Моите родители вероятно са мъртви. Аз също получих от тях колело, но трябваше да го оставя, когато вашите хора ме отведоха. Никога повече няма да имам такава Коледа, благодарение на изблика. Защо говорим за това? — Гневното избухване го накара да се почувства малко по-добре.
Лицето на Андерсън бе пребледняло и следите от спомените за щастливи Коледи бързо се топяха. Той опря длани на бюрото и на лицето му се спусна сянка.
— Именно, Томас. За да можеш да разбереш, че правим каквото е нужно за успеха на ЗЛО. Да открием лек за болестта, каквото и да ни струва. Каквото… и да ни струва. — Той се облегна назад, завъртя креслото и се загледа в стената. — Искам си Коледите.
5.
223.12.25/10:52
Тишината, която се възцари след този момент, бе толкова дълга, че Томас се зачуди дали не трябва да стане и да си върви. По някое време дори се запита дали председателят Андерсън не е умрял — седеше неподвижно, застинал с ококорени очи.
Но гърдите му се повдигаха с всеки дъх, докато продължаваше да гледа втренчено стената. По някое време Томас дори осъзна, че изпитва към него съжаление. И не можеше повече да мълчи.
— И аз си ги искам — рече той. Прозвуча съвсем искрено, но знаеше, че е невъзможно.
Председателят сякаш бе забравил за съществуването му. При думите му се сепна и извърна глава.
— Аз… съжалявам — произнесе объркано, докато нагласяваше креслото. — Какво каза преди малко?
— Че и аз искам да се върне нормалният живот — отвърна Томас. — Какъвто е бил, преди да ме е имало. Но не мисля, че може да стане.
— Може, Томас. — В очите на мъжа заблещукаха пламъчета. — Зная, че светът сега изглежда ужасно, но ако открием лека… Климатичните условия постепенно ще се нормализират. Дори има данни, че вече започват. Побърканяците ще измрат, така поне сочат всички компютърни симулации. Или ще се изтребят помежду си. Но мнозина от нас са здрави и могат да построят наново света, стига да се погрижим да не се разболеят. — Той погледна момчето изпитателно, сякаш можеше да знае някакъв отговор. — Томас, знаеш ли как се нарича нашата организация?
Томас повдигна рамене.
— ЗЛО, нали сам го казахте преди няколко минути. А и беше написано на униформите на пазачите. Наистина ли така се нарича това място?
Председателят Андерсън кимна.
— На някои може да не им харесва, но има съвсем логичен смисъл. Обяснява какво трябва да правим тук.
— На всяка цена — припомни си Томас думите на председателя по-рано, макар да не разбираше напълно какъв може да е смисълът им.
— На всяка цена — кимна мъжът. — Точно така. — Очите му засияха отново. — ЗЛО е съкращение на Земна лига за отбрана, а ние сме в отдела за експериментиране с гибелната зона. Искаме названието ни да напомня на хората защо съществуваме, какво планираме да постигнем и как смятаме да го направим. — Той спря, сякаш обмисляше нещо. — Честно казано, мисля, че светът постепенно ще се нормализира. Така че нашата цел е да спасим човечеството. Иначе какъв смисъл?
Председателят Андерсън погледна Томас внимателно, очаквайки някакъв отговор, но Томас изпитваше толкова силно главоболие, че почти не разбираше какво му казват. Освен това се стресна от думите „гибелна зона“. Какво ли можеше да означава това? Някаква страшна катастрофа? Винаги бе вярвал, че ако му дадат възможност, ще попита тези хора за един милион неща. И ето го тук сега, с дори повече въпроси. Ала кой знае защо му се струваше, че вече няма такова значение. Беше уморен, ядосан и объркан — искаше единствено да се върне обратно в стаята си и да остане сам.
— През следващите няколко години ни чака страшно много работа — продължи Андерсън. — Доведохме тук неколцина оцелели юноши — също като теб — и най-сетне сме твърдо решени да довършим започнатото. Да направим още изпитания, докато разберем кой от нашите питомци — кой от учениците ни ще стигне до върха. Повярвай ми, щом ти го казвам, че ти би искал да си този човек. Да си невъзприемчив за изблика означава да притежаваш огромна сила, но за целта е нужно нещо повече от обикновена физиология. Освен това искаме да построим няколко великолепни инсталации, биохимични лаборатории… чудеса на живата природа. Всичко това в края на краищата ще ни отведе до опознаването на гибелната зона. Ще открием причините, пораждащи имунитета, и така ще създадем лекарството. Уверен съм в това. Той млъкна, лицето му гореше от възбуда. Томас полагаше усилия да запази спокойствие. Андерсън започваше леко да го плаши.