Доктор Пейдж го погледна изненадано.
— Случило ли се е нещо?
— Защо го направихте? — отвърна с въпрос Томас. Чувстваше се предаден, беше смутен и ядосан. — Да пишете писма от името на други хора — защо ви трябваше да го правите?
— Томас, необходимо е, за да могат останалите да се справят с текущото положение — отвърна тя, поуспокоена от факта, че разбира за какво говорят. — Така се създава усещане за ред. А освен това показва доколко си станал част от нашата организация и колко си съзрял. — Тя го погледна и в очите й се четеше гордост. — Мисля, че е символичен начин да се построи мост в умовете на всички. Връзка. Между старото и новото.
Томас не знаеше какво да отговори. Защо го караше да изглежда толкова важен? И защо ще праща писмо от негово име, без дори да го попита дали е съгласен? Същото, естествено, важеше и за Андерсън.
— Така е най-добре — продължи тя. — И за двата свята. Да имаме някого, действащ като обединител.
— Можехте поне да го попитате — обади се Тереза.
Доктор Пейдж ги изгледа тъжно.
— Прави сте. Съжалявам. Мисля, че превиших правата си.
— Това не е никак хубаво — въздъхна Томас. Той се обърна и си тръгна, изплашен, че може да каже нещо, за което ще съжалява. Доктор Пейдж бе доказала, че може да лъже. Че може да лъже за всичко.
Томас се върна право в стаята си. Каза на Тереза, че не се чувства добре и иска да си легне. Затвори очи и се опита да успокои мислите си, обърна се на една страна, надявайки се сънят да дойде. Всичко изглеждаше различно. Не можеше да признае пред Тереза какво мисли, а почти всички, които познаваше или на които държеше, сега бяха в лабиринта. Пък и тези писма. Беше толкова странно щом доктор Пейдж е могла да го стори, какво още е направила? Жалко, че не се опита да разговаря с нея. Че вместо това се изплаши и побягна.
И ето го сега, втренчил поглед в стената. Изпълнен с объркани мисли.
Това бе най-лошата част. Да можеха само с Тереза и Чък да избягат и да започнат някъде нов живот. Но после той си спомни за Нют. Как бе паднал от стената и че не беше муин. Нуждаеха се от лек, час по-скоро. Ако го открият, всички ще получат свободата си — Алби, Миньо, Нют, Чък, Тереза, дори Арис и Рейчъл. Може би ще могат да живеят заедно, да остареят един до друг, да седят и да си приказват, да се наслаждават на дребните радости в живота. Да си разменят истории за това как са спасили света. Представи си Миньо пред голяма група хлапета, как им демонстрира какво е да си бегач, но по някаква причина образът му се менеше и Миньо размахваше ръце, тупаше се в гърдите и се чешеше под мишниците като огромна маймуна.
Да можеше всичко да е по-лесно. И вместо тази картина да види Миньо пред група внуци.
Томас осъзна, че иска да отиде в лабиринта. Каквото и да е, само да се махне от това място, да се озове сред приятели, да започнат следващия етап. Каквото и да е, само да открият лека. Да получат обещаното щастливо бъдеще. Пък дори и чрез измама.
Бъдещето, един свят, лишен от побърканяци, в който той приятелите му да живеят като в рая.
И да говорят за всякакви глупости.
Той въздъхна и после, въпреки обърканите си мисли най-сетне заспа.
54.
231.10.31/16:48
През последните няколко седмици вината и гневът продължаваха да набират сила в него, немощни поточета, които се стичаха във вади и прерастваха в ручеи, реки и потоп. Имаше само един начин да започне отново да диша свободно. Ако е там, при своите приятели, в лабиринта.
Напоследък двамата с Тереза сякаш се бяха отчуждили. Тя изглеждаше погълната от свои проблеми, свързани с Пречистването, и за да се справи, бе посветила ума си и всичките си сили на работата. Но Томас нямаше нищо против. Разговаряха достатъчно често чрез телепатия, за да обменят информация. Достатъчно, за да са сигурни, че и двамата правят каквото е най-добро за тях.
За Томас това бе да е скрит от останалите колкото се може повече време. Трябваше да се придържа към обичайната програма от лабораторни изследвания и тестове, но вън от това не се появяваше сред хората. Ако Чък и Тереза не бяха свободни, за да е с тях, предпочиташе да остане в стаята си, да чете, да спи, да наблюдава приятелите си в лабиринта, да следи всеки техен ход. Животът им сякаш бе станал второ всекидневие за него, напоследък езерните бележеха успехи в създаването на силно и сплотено общество. Имаше ред, закони, правила и безопасност. От известно време никой не бе умирал от ужилване.