Томас все още обичаше да ги подслушва, когато можеше. Най-вече да слуша разговорите на Алби, Миньо и Нют, докато вечерят. Така се чувстваше част от тях, почти сякаш беше там.
Точно това бе правил целия следобед, сменяйки картини и микрофони, когато някоя от сцените ставаше скучна. В този момент Нют говореше с Миньо, който току-що се бе върнал от лабиринта.
— Нещо ново навън? — подхвърли Нют с нескрита насмешка. — Някой злощастен скръбник, дошъл да помоли да го почешеш зад ухото?
Миньо се облегна на стената и си пое дъх.
— Откъде разбра? Казах му, някой друг път. Не беше моят тип.
Двамата разменяха подобни реплики почти всеки ден, надсмивайки се над монотонността на всекидневните рейдове на бегачите. Тъкмо се отправиха към Картографската, когато Томас чу почукване на вратата. Той се надигна от стола, връщайки се към реалностите на ЗЛО.
— Кой е? — попита.
Вратата се отвори и вътре надникна къдравата глава на Чък.
— Здрасти, Томас. Доктор Кембъл ми каза, че мога да взема два свободни часа, за да ти помогна с бележките. И аз…
— Влизай, сбръчканяко. Не е необходимо всеки път да си толкова официален.
Двамата бяха започнали да използват част от жаргона на езерните.
Любимият израз на Чък беше „цопло“. Доктор Пейдж им разказа колко развълнувани били психолозите от начина, по който загубата на паметта влияе на момчетата. Понякога се случвали изненади, като измислянето на нови думи. Повечето бяха дело на Миньо, който си беше устат още преди да влезе в лабиринта. Заличителят явно бе подсилил тази наклонност, което психолозите намираха за интересно.
Разбира се, психолозите намираха за интересно какво ли не.
Чък влезе и се настани с пресилена въздишка на стола до Томас.
— Днес пратиха Фрак, което означава, че ми остава най-много месец. — Томас изслуша със свито сърце развълнувания му глас. Чувстваше се виновен не по-малко от останалите заради страховете, които бе позволил да се надигнат в душата на Чък. Хлапето бе присъствало на не една или две сцени от живота в лабиринта. Томас го имаше почти за брат, макар и не кръвен, без него животът му отдавна щеше да се превърне в истински ад.
— Ще се случи, без да разбереш.
— Което означава, че и краят ще дойде, без никой от нас да го разбере — посочи Чък.
— Да. Прав си.
— С какво се занимаваше днес? — попита Чък. — Чакай да позная — лабораторни изследвания, уроци, критично мислене, наблюдение на лабиринта.
— Да. Точно така — потвърди Томас и малчуганът се разсмя. — Много вълнуващ живот, нали?
— Чакай да сляза в лабиринта — размаха ръце Чък. — Аз ще вдъхна живец на това място. — Каза го с ентусиазъм, който се стори съвсем искрен на Томас — хлапетата на тази възраст виждаха само хубавите неща в живота.
— Да. Прав си — продължи в същия дух Томас. Той се изправи с усмивка. — Съжалявам, трябва да отида на една среща.
— О, стига, тъкмо дойдох! Надявах се да погледам езерните, докато вечерят. Мисля, че тази вечер Гали и Алби най-сетне ще се вкопчат гуша за гуша.
— Съжалявам, приятел — поклати глава Томас. — Знаеш, че не бива да оставаш тук без мен, така че се отправяй към спалното помещение. По-късно ще си вземем нещо за хапване и ще се върнем да погледаме езерните. Може би психолозите ще им пратят някой скръбник да им потанцува.
Чък побледня едва забележимо при споменаването на чудовището, но побърза да го прикрие. В нетърпението си да стигне лабиринта бе забравил за скръбниците.
— Извинявай — сепна се Томас. — Лоша шега.
Срещата беше в малка заседателна зала и Томас отиде, без да знае нищо за целта й. Доктор Пейдж се бе настанила начело на масата, а двамата вляво от нея очевидно бяха от психоекипа. Жената бе от времето преди Пречистването — казваше се Кембъл. Другият беше новак, от Сиатъл или Анкъридж, или кой знае откъде. Томас целенасочено се опитваше да не запомня подобни подробности. Не можеше да си обясни защо.
Вдясно от доктор Пейдж се бе настанил мъж на средна възраст с мургава кожа и черна къдрава коса. До него седеше малко момиче, по възраст би могла да му е дъщеря, но не и по външен вид. Имаше светла кожа и тъмноруса коса. Мъжът се облягаше на рамото й, сякаш се познаваха добре, докато си шепнеха.
Томас се спря до масата, докато другите го оглеждаха.
Доктор Пейдж се надигна.
— Благодаря ти, че дойде, Томас. Напоследък рядко те виждаме. Сигурно помагаш на Чък за голямото му пътуване идния месец до лабиринта? — Тя се усмихна невинно, сякаш не знаеше за всяко негово движение денем или нощем. Томас вече не я харесваше толкова, колкото преди Пречистването.