— Нещо такова — промърмори той.
— Ами заповядай, настанявай се. — Тя посочи един стол от другата страна на масата.
Томас седна, огледа ги и попита:
— Та за какво е събранието?
Доктор Пейдж вдигна пръст с раздразнен вид.
—Още малко търпение. Тереза трябва да дойде всеки момент.
Като по команда вратата се отвори и Тереза пристъпи вътре, като кимаше машинално на присъстващите. Имаше толкова… вглъбен вид. После погледът й се спря на Томас.
„Здрасти“ — рече му тя и прати с поздрава топла вълна.
„Радвам се да те видя“ — отвърна той. И наистина беше така. През цялото време му бе липсвала.
Доктор Пейдж взе нещата в свои ръце.
— Искам да ви представя двама нови приятели, които ще ни помагат в предстоящите проекти. — Тя посочи новодошлите вдясно от нея, мъжа и момичето. — Това са Хорхе и Бренда. Хорхе е пилот на берг, при това много добър. А Бренда е учила за медицинска сестра, но мечтае един ден да се включи в психоекипа. Така ли е, Бренда?
Момичето кимна, без да показва и намек за стеснителност.
— Каквото е необходимо, за да открием лек — рече тя. Странен отговор, но нещо се криеше в очите й, нещо, което би могло да обясни поведението й.
— Ола! — поздрави ги мъжът на име Хорхе и погледът му се плъзна бавно по присъстващите. — Радвам се да работя с вас.
— Да работите с нас? — учуди се Тереза. — Какво става тук?
Репликата й привлече и вниманието на Томас. Той погледна новодошлите с интерес.
— Бихме искали да ни помогнете за една експедиция, която подготвяме — обясни доктор Пейдж. — След няколко седмици Хорхе, Бренда и още неколцина наши служители ще бъдат пратени на едно място, познато като Обгорените земи. Интересно ни е какво ще открием в един град там, който гъмжи от побърканяци. Това е проучване, на което възлагаме големи надежди.
— Град, заселен с побърканяци? — повтори Томас. Имаше неприятното чувство, че му спестяват част от истината.
— Да — потвърди тя. — Освен това смятаме, че ще сте ни от полза, ако сте там. Бихме искали да подложим на тест дълговременната ефективност на вашите импланти, особено дистанционния мониторинг на гибелната зона и някои други параметри. Трябва да сме сигурни, че можем да ги контролираме от голямо разстояние. Та ето какъв е планът ни…
Томас се замисли над думите й. Защо им е притрябвало да проверяват обхвата на мониториране? Дали ЗЛО не възнамерява да ги праща някъде? Тук ставаха повече неща, отколкото им казваха, и той имаше лошо предчувствие. Сърцето му се сви. Хората от ЗЛО никога не се отказваха.
Никога и пред нищо нямаше да се спрат.
55.
231.11.30/20:32
Томас и Чък крачеха по дългия коридор, който изглеждаше сякаш се простира в безкрайността. Така му изглеждаше всичко днес. Безкрайно дълго и неопределено. А може би беше заради тъжното му настроение. Денят най-сетне бе настъпил.
Днес щяха да прехвърлят Чък в лабиринта.
Томас бе помолил да го оставят поне за час с малчугана, за да похапнат заедно за последен път и да поговорят за това-онова. Да се сбогуват по свой начин. След това Томас смяташе да го предостави в ръцете на специалистите и да се прибере в стаята си. Не би могъл да понесе да гледа как изтриват паметта на хлапето, как го носят отпуснат безжизнено, досущ труп, как го хвърлят в Кутията. По-добре да се сбогуват, а после Томас искаше да остане насаме с мислите си.
В столовата цареше тишина, тъй като не беше настъпил часът за хранене. След като напълниха по една чиния с остатъци от обяда, двамата седнаха до прозореца, от който се разкриваше гледка към гората на Аляска. Почти не бяха разговаряли, откакто Томас взе Чък от стаята му. Нито пък имаха апетит.
— Въпросът сигурно ще ти се стори глупав — поде Томас. — Но… страх ли те е?
— Прав си — отвърна Чък и взе парче шунка от чинията. — Въпросът е глупав.
— Ще го приема за „да“.
Чък отхапа от шунката.
— Има вкус на цопло.
— Разбира се, че ще има. Кой знае кога са я изпържили. Но тъй като едничкото ти желание за днес бе да те оставят да се наспиш, те го изпълниха. Не си очаквал да ти поднесат хрупкав бекон, нали? Или пък еднопосочен билет до Денвър.