Чък му отправи любезна усмивка, от която изглеждаше още по-зрял.
— Хайде бе, човече — подкани го Томас. — Отпусни си душата. Кажи ми какво мислиш. Какво чувстваш. Безпокоя се за теб.
Хлапето повдигна рамене.
— Наистина ли трябва да минаваме през всичко това? Пращат ме в лабиринта и аз нямам право на дума. Ще ми липсва животът тук, ще ми липсвате и вие. Но няма смисъл да хленча и плача.
— Известно време няма да виждаш хубавото ми лице. Така че по-добре си поплачи сега. Излей душата си, дай воля на сълзите. И ако не ги видя до три минути, много ще ти се обидя.
— Какво ще стане, след като ме прехвърлят там? — попита Чък, който се държеше сякаш не е чул нито дума от изреченото от Томас. — Не може да продължава вечно, нали?
Томас имаше чувството, че някой е изсмукал всичкия въздух от стаята.
— Разбира се, че не може да продължава вечно — кимна той. — Но дочух, че вече са близо до завършване на модела. И направят ли го, след това идва и лечението. Сигурен съм, че скоро пак ще бъдем заедно.
Томас не знаеше защо му говори тези полуистини. Но какво значение? И без това скоро щяха да изтрият паметта на хлапето и Томас не мислеше, че му внушава напразни надежди.
Чък втренчи поглед в него.
— Какво има? — попита Томас.
Чък му отвърна, че е пълен с цопла.
— Не съм — ядоса се Томас. — Виж, човече, имаш право. Няма смисъл от тия празни приказки. Сбогуваме се, но въпреки това ти и аз ще бъдем наблизо, във вътрешността на огромен комплекс. И аз ще те наблюдавам, ще следя всяка твоя стъпка. Винаги. Обещавам.
— Аз дори няма да помня кой си — възрази Чък. — Така че това си е истинско сбогуване.
— Не, човече, не е. — Томас се изправи, заобиколи масата и застана до своя приятел. — Напоследък доста мислих за разни неща. Ще дойде време, в недалечното бъдеще, когато най-сетне ще разполагаме с лек, и тогава ще живеем щастливи заедно — богати и винаги сити. Всички ще си възвърнат спомените и животът ни ще бъде хубав. Мисли за това.
— Щом така смяташ.
— Така смятам.
— Добре тогава. — Момчето се усмихна, после извърна глава, за да скрие сълзите си. — Звучи добре.
— Знаеш ли какво? — поде Томас. — Не е необходимо да се сбогуваме. Сбогуването винаги е трудна работа. Аз ще стана и ще си тръгна все едно не се случва нищо особено, а после пак ще се срещнем, нали? Без сълзи и сантименталности.
Чък кимна, но когато Томас се надигна, той скочи неочаквано и се притисна към него.
— Много ще ми липсваш — проплака хлапето. — Много, много.
Томас също го прегърна и от очите му върху косата на Чък покапаха сълзи.
— Зная, човече. Ти също ще ми липсваш ужасно.
Можеха да останат така вечно, но доктор Пейдж прати някого да вземе Чък и да го отведе. Когато на излизане Чък погледна през рамо, Томас имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето. Томас остана дълго след това в столовата, представяйки си Чък в лабиринта. Чък е нападнат от скръбник. Или умира от глад и жажда. Измисли стотици начини, по които хлапето можеше да изгуби живота си, без да може с нищо да му помогне.
Замисли се за Нют, Алби и Миньо.
За Тереза.
В гърдите му се появи и започна да расте твърда и болезнена буца. Засега ще следва плановете на ЗЛО. Но не смяташе винаги да се придържа към тях.
Хрумна му идея. Смешна, нелепа идея. План. Веднъж, много отдавна, Тереза бе казала, че един ден двамата ще станат големи.
И този ден бе дошъл.
„Дали ще мога да ги спася? — запита се той. — Ще мога ти да спася моите приятели?“
56.
231.12.11/10:46
Томас се качваше за втори път на берг, но почти не помнеше нищо от първия си полет.
В началото се почувства ужасно — стомахът му се свиваше и бълникаше, гадеше му се и устата му се пълнеше със слюнка, — но Когато привикна с новите усещания, дори взе да му харесва. После отново му стана зле. Имаше чувството, че се намира в огромно метално чудовище. Животът в свят на разруха те караше да възприемаш с възхищение подобни мощни машини, за които дори гравитацията не е препятствие.
Тереза не дойде с него, беше останала с екипа, който щеше да проверява възможностите за проследяване на имплантите от дистанция. С всеки ден двамата се отдалечаваха все повече. Тя се бе заровила в плановете и изпитанията на ЗЛО, а Томас все по-често се колебаеше да споделя с нея мислите си. Все пак трябваше да поговорят. Моментът за това назряваше.