Томас надзърна през един от люковете в металната стена на берга. Навън пейзажът се менеше с главоломна бързина. Въпреки тежките поражения, които планетата бе понесла, гледката имаше своята скрита красота. Зеленото и оранжевото се смесваха с големи кафяви петна. Разбира се, от подобна височина бе трудно да се различат подробностите. Не можеше да видиш побърканяците, нито глада и страданията.
Нищо чудно, че преди слънчевите изригвания всяко хлапе е искало да стане астронавт.
— Ей.
Той вдигна глава и видя да се приближава Бренда, която допреди малко бе заета заедно с Хорхе да подготви припасите за тяхната експедиция до града на побърканяците. Бяха взели и голям бой прибори, изработени от ЗЛО, за чието предназначение Томас можеше само да гадае.
— Здравей — отвърна той. — Готови ли сте?
Тя приседна до него.
— Доколкото изобщо е възможно. Хорхе ме накара да проверя всичко поне сто пъти. Той обича да е сигурен.
— Кога ще стигнем там? — Нямаше идея къде се намират, но повърхността долу бе започнала да наподобява пустиня, петната оранжево и жълто преобладаваха. Нямаше почти никакви признаци на живот или че въобще някога тук е имало нещо живо.
— Предполагам, след около половин час. — Тя потърка ръце, но лицето й остана напрегнато. — Божичко, колко съм изнервена само. А допреди десет минути всичко това ми приличаше на забавно приключение.
— Има ли от какво да се страхуваме? — попита Томас. — Това е само един оцелял сред пустошта град, лишен от ред и законност и претъпкан с побърканяци. Не бъди такава пъзла. — Той се усмихна, за да й подскаже, че се шегува.
Бренда завъртя очи.
— Всъщност… — добави той — права си. Може да се окаже страшно.
— Знаеш ли, трябва да си по-мил с Тереза — рече тя след дълга пауза.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя очевидно е много привързана към теб. А ми се струва, че напоследък страниш от нея. Извинявай, ако се бъркам в нещо, което не ми е работа.
Томас се замисли над думите й. В последно време бе избягвал тази тема.
— Не, няма нищо. Тя е най-добрата ми приятелка. Заедно сме през половината си съзнателен живот и можем да разговаряме чрез… както никой друг. Понякога без дори да говорим. Може би затова ти се е сторило, че съм малко дръпнат.
Бренда кимна, сякаш разбираше всичко.
— Само приятели? След всичкото това време заедно? Никога не съм ви виждала да се държите за ръце или да се целувате. Ти май си от нерешителните — подкачи го тя.
— Малко е сложно — смотолеви Томас, изненадан от посоката, в която бе поел разговорът. — За мен тя е целият свят и нищо не може да го промени. Но е трудно да си романтичен, Когато си заобиколен от толкова много смърт и приятелите ти са пратени в лабиринт, за да експериментират с тях.
Бренда изглеждаше разочарована.
— Добре де, но не е само това. Томас, хората се обичат един друг. Трябва да се увериш, че знае за чувствата ти. Само това казвам.
Томас усети, че в него се надига странно и непонятно вълнение. Спомни си за майка си, за баща си, за приятелите. Внезапно усети, че в очите му напират сълзи. Не знаеше какво иска от живота, нито какво смята да постигне в него. Но имаше приятели и това бе повече от достатъчно. Оставаше само да ги спаси по някакъв начин.
Бренда забеляза сълзите му и изражението й омекна. Тя го погледна толкова мило, че Томас бе разтърсен до дъното на душата си. Внезапно момичето се пресегна и го прегърна. Томас също я притисна към себе си. Имаше чувството, че прегръща всички, които витаеха из мислите му. Двамата останаха така известно време, докато бергът не се наклони надясно и не пое курс на снижаване.
Бяха пристигнали в Обгорените земи. ЗЛО бяха пратили с тях въоръжена охрана и войниците се спуснаха тичешком по платформата и се разпръснаха сред прашната, нагорещена равнина. След като обявиха, че теренът е чист, Томас, Бренда и Хорхе ги последваха, примижавайки на яркото слънце.
— Боже мили — възкликна Бренда. — Представете си какво е било, Когато са започнали изригванията.
— Хермано, сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — попита Хорхе. — Ще си устроим истинска забава.
Двамата с Бренда се разсмяха, но Томас не намираше нищо смешно в ситуацията. Това място беше ужасно. Бергът се бе приземил на изненадващо голямо разстояние от града на побърканяците и техниците, с които Томас трябваше да работи, нарамваха багажа и сякаш се готвеха да поемат в обратна посока. Не виждаше нищо нататък, освен безжизнена пустиня, от което опасенията му само нарастваха. Нямаше търпение да полетят обратно към Аляска и се молеше тестовете, за които ги бяха пратили, да не продължат дълго.