— Разбира се. — Сякаш имаше избор. — Да тръгваме.
Без да каже нито дума, мъжът на име Ксавир ги заобиколи и потъна сред храсталаците. Томас потрепери от внезапния хлад и пое след него.
Измина около половин час, докато крачеха през тъмната и студена гора. Над тях се поклащаха клони като безброй дървени ръце, разперили пръсти, едва различими в беззвездната нощ. Томас насочи светлината на фенерчето си напред и от време на време я повдигаше нагоре, сякаш очакваше да зърне там някое призрачно създание от книжките. Жълти очи, нокти, привидения. Беше изплашен и съжали, че не тръгна с Тереза и останалите.
В гората отекна крясък на бухал и Томас подскочи. После се разсмя, както и пазачът зад него.
— Бухал? — рече гласно Томас. — Сериозно? Чувствам се като във филм на ужасите.
— Малко е страшничко тук — съгласи се мъжът. — Със и без побърканяци. Децата имаше от какво да се страхуват още преди изригванията.
— Така е. — Томас вдигна светлината от фенерчето нагоре, надявайки се да зърне очите на бухала. Понякога забравяше, че преди изблиците на Земята бе имало цяло едно животинско царство, което не се интересуваше от страшната болест. Но от животинчето нямаше и следа. Томас продължи нататък.
Тялото му се бе затоплило от движението, краката му се освободиха от предишната скованост. Трябваше да измине известно време, преди да осъзнае, че вече не вижда Ксавир отпред. Мъжът бе свърнал зад дънера на едно дърво, но когато Томас мина покрай него, вече го нямаше.
— Ксавир? — провикна се той.
Никакъв отговор, нито звук, нито помръдваме накъдето и да било.
Внезапно зад гърба му се чу шум, тропот на крака и строшени съчки. Томас се извърна да разбере какво става и в този миг чу нов звук. Нещо средно между жвакане и хрущене.
И тогава го видя.
Пазачът зад него бе спрял и бе изпуснал оръжието си. От устата му се стичаше кръв. Дълъг заострен клон бе забит отстрани в шията му и краят му бе окървавен. Мъжът още се свличаше на колене, а Томас вече видя и кой го е пронизал — нападателят все още стискаше другия край на клона и гледаше ухилено жертвата си, докато тя се давеше в собствената си кръв.
После нападателят погледна към Томас.
Беше Рандал.
59.
231.12.11 /22:47
Стоеше там, покрит със синини и охлузвания, с парцаливи дрехи. Лицето му бе скрито под коричка засъхнала мръсотия, косата му бе разчорлена истинско кошмарно видение, от тези, които допреди малко си бе представял Томас. Но това не беше детска книжка.
— Рандал — прошепна Томас, сякаш молеше човека, който някога бе носил това име, да се пробуди в тялото на нападателя. Но от този човек нямаше и помен. Лудият, който стоеше отсреща, отдавна бе загубил всякаква връзка с разумното.
Рандал произнесе нещо нечленоразделно, сетне дръпна рязко клона от шията на пазача и го остави да се свлече по очи на земята. Клетникът остана да лежи там сред нарастваща локва от кръв.
— Ксавир! — извика Томас. Но и този път никакъв отговор, стараейки се да не прави резки движения, той посегна бавно към гранатомета и опря пръст на спусъка, Рандал стоеше отсреща, все така стиснал окървавения клон. Сетне бавно вдигна очи към Томас.
— Навремето — заговори той и този път, макар и развалена, речта му бе по-понятна. — Аз бях вкусна примамка. Толкова вкусна, колкото можеш да си представиш.
Внезапно Рандал хукна към дърветата и изчезна зад тях, преди Томас да успее да предприеме нещо. Той насочи гранатомета нататък, дръпна спусъка и чу резкия звук от изстрела. Но гранатата попадна в дърво и избухна сред облак електрически искри. Когато зарядът се изтощи, в гората се възцари тишина. Нито звук от побърканяка.
Томас стискаше оръжието толкова силно, че го заболяха пръстите. Държейки го изпънато пред себе си, той описа бавно кръг, взирайки се в тъмнината между дърветата. Беше изпуснал фенерчето, но сега се наведе, взе го и го изключи. Не искаше да е лесна плячка за противник, който се спотайваше в мрака, нито пък да се заслепи. Докато чакаше зрението му да привикне с тъмнината, той продължи бавно да се върти, без да вдига пръст от спусъка.
Не можеше да повярва, че Рандал е още жив. Как бе успял да оцелее тук? И още по-странно, как болестта не го бе убила досега? Избликът не само побъркваше жертвата си, но и водеше до блокиране на всички мозъчни функции. Той си спомни отново за пазачите си и изпита угризение. Бяха загинали само защото Томас бе пожелал да се разходи като някакво глезено детенце. Ръцете му отново бяха опръскани с кръв. Колцина още щяха да загинат заради него? Докато се извръщаше, кракът му настъпи клон и той се строши с пукот. Звукът отекна в нощта и Томас застина. Очите му най-сетне бяха привикнали с мрака, вече различаваше дърветата и клоните на фона на тъмното небе. Не виждаше нищо необичайно, но бе сигурен, че Рандал не е далече ако бе продължил да тича, щеше да го чуе. Побърканякът бе някъде наоколо и го следеше.