Лурдс се опита да измисли какво да каже, не можеше да повярва, че в момента спорят за такова нещо. Имаха по-належащи грижи.
— Стоиш насред бензина, професоре — засмя се тя.
— Точно така! Можеше да убиеш и двама ни, като стреля!
— Млъкнете! — Мъжът на предната седалка беше дошъл в съзнание и бе насочил голям пистолет към тях. — Или ще ви убия.
Кристин го изгледа студено и за миг Лурдс беше сигурен, че ще го убие.
— Имаш късмет, че шефът ти ми дължи още пари — каза тя.
Мъжът се поколеба, свали пистолета и избърса кръвта от лицето си.
— Трябва да се махнем оттук.
— Съгласна съм.
Кристин отново насочи вниманието си към заялата врата. Миризмата на бензин се засилваше. Въпреки че идеята да изгори жив хич не му се нравеше, Лурдс й помогна. Този път вратата поддаде със спиращо сърцето стържене на метал.
Но отново не избухнаха в пламъци.
Кристин се хвана за рамката на вратата и се издърпа навън, а Лурдс изскочи след нея.
Стояха върху джипа и гледаха към тълпата, която вече бе на безопасно разстояние. Ризата на Лурдс висеше на парцали, цялото тяло го болеше. Реши, че изглежда като статист във филм за зомбита. Шапката още беше на главата му.
Няколко зяпачи бяха насочили фотоапарати, видеокамери и мобилни телефони към тях.
— Хайде! — извика им мъжът, който се беше проврял през счупеното предно стъкло. Кръвта мокреше дрехите му и се стичаше по ръцете и лицето му. Държеше телефон до ухото си.
— Къде? — попита Кристин.
— Там. — Той посочи близката уличка. — Има кола на другата пресечка.
Лурдс разбра, че сега е моментът да се опита да избяга от похитителите си. Понечи да скочи от колата с надеждата да изчезне в тълпата. Но още щом помръдна, Кристин се пресегна, сграбчи го за глезена и той се просна по очи на земята.
Кристин се приземи пред него с грацията на гимнастичка. Пресегна се и отново приложи върху ръката му убийствената хватка.
— Да не си посмял! — изсъска му тя като на куче, което се готви да дъвче мебелите.
Лурдс се изправи с неохота и тръгна след нея и мъжа с пистолета.
Мъчеше се да не изостава от похитителите си, но му беше трудно да тича. Всичко го болеше, особено извитата ръка. Кристин изглеждаше невредима и се движеше с грацията на танцьорка.
Затичаха се по мръсната уличка. Вратите на дюкяните се затваряха с трясък, щом хората вътре ги видеха целите окървавени да размахват оръжия.
Когато стигнаха по средата на улицата, перките на хеликоптер зареваха над главите им. Кристин се хвърли върху Лурдс и той се удари в стената в мига, в който хеликоптерът се показа над тях.
— Скрий се! — изкрещя Кристин на другия мъж, като притискаше Лурдс към стената. Усещането не беше съвсем неприятно. Тялото му откликна мигновено и той се замоли тя да не забележи.
Кристин изруга.
— Какво пиеш? Виагра ли?
— Не, просто обичам жените — отвърна Лурдс. — Но в този случай ми се иска да бях малко по-придирчив. Предпочитам някоя не толкова опасна и по-разумна.
— Ако не те бях отвлякла, вече щеше да си мъртъв.
— А сега ще оцелея ли?
Лицето й се изопна.
— Не е мой проблем. За мен си работа, професоре. Плащат ми, за да те доставя. Това е всичко.
В този миг стрелец на борда на хеликоптера откри огън. Куршуми голям калибър разкъсаха другия похитител и го проснаха на земята.
Кристин изруга и блъсна Лурдс към другия край на уличката.
— Тичай!
Лурдс побягна, покрил ставата си с ръце, сякаш така щеше да се предпази от куршумите. Знаеше, че е напразно, но не можа да ги свали.
Едрокалибрените куршуми се забиваха в уличката и изравяха дупки в каменните стени и плочите. Един седан зави на входа на уличката и се понесе към Лурдс.
„Спасители? — зачуди се той. — Или още убийци“.
Централно разузнавателно управление
Лангли, Вирджиния
Съединени американски щати
15 март 2010
Доусън се разтрепери от вълнение, докато наблюдаваше видеото от уебкамерата върху носа на хеликоптера. Понеже тя показваше само това, което беше отпред, той не виждаше мишените, по които стреляха мъжете в хеликоптера.
— Няма ли още една камера в хеликоптера? — раздразнено попита той.
— Опитвам се да я кача онлайн, сър — отвърна един от техниците.