Телефонът завибрира над сърцето му и той бързо го извади:
— Да, сър.
— Джими — рече ласкавият изискан глас. — Седя в кабинета си и гледам новините, нахвърлям си бележки за предстоящата близкоизточна конференция. По „Си Ен Ен“ току-що излъчиха шокиращ репортаж, че професор Томас Лурдс е бил замесен в престрелка на международно летище „Ататюрк“.
— Да, сър. Следим внимателно положението.
— Никъде в биографията на професор Лурдс не виждам да има военно обучение или връзки с турската армия. Или с някоя друга армия.
— Не, сър, но е бил скаут.
— Това би му било от полза, ако трябва да запали огън, да определи накъде е север или да преведе някого през улицата.
— Някои скаути се учат да стрелят, сър.
— Съвсем сигурен съм, че подобни умения не биха позволили на професор Лурдс да избяга от хората, които си изпратил подир него.
— Лицето на Доусън пламна.
— Не, сър.
— Не би изпратил някой, който би го атакувал грубо и директно. От излъченото по „Си Ен Ен“ излиза, че има много ранени и вероятно загинали на летището. — Думите на мъжа бяха укорителни, но гласът му остана спокоен. — Накратко, това е международен инцидент. Такъв ли беше планът ти?
— Не, сър. Това не беше планът. Забъркана е трета страна, за която не знаехме, че е в играта. Нещата ескалираха, когато те отвлякоха Лурдс, преди да успеем да се доберем до него. Опитахме да си го върнем. Стрелците не могат да бъдат проследени до Управлението или до вашия кабинет.
— Радвам се да го чуя, Джими. Това е добре. Но по всичко изглежда, че си загубил професор Лурдс.
Доусън беше втренчил поглед в огледалото за обратно виждане на джипа на екрана.
— Не още, сър. Разпознахме похитителите на професора. По следите им сме.
— Добре тогава. Проявяваш инициатива. Това исках да чуя. Знам, че си човек, на когото мога да разчитам за резултати.
Гърдите на Доусън се надигнаха от гордост.
— Както ти казах по-рано, Джими, работата е важна. Много важна. Много бих желал да разговарям с професор Лурдс в близко бъдеще.
— Ще разговаряте, сър.
— Тогава оставям нещата във вещите ти ръце, Джими. Обади ми се, щом приключиш.
— Да, сър. Господин вицепрезидент… — Чу се щракване и връзката прекъсна. Доусън изключи телефона и го пъхна обратно в джоба си.
— Сър — обади се един от техниците.
Без да се обръща към него, Доусън рече:
— Дано новините са добри.
— Установихме самоличността на жената, сър. Член е на Ирландската републиканска армия. По непотвърдени данни.
Нямаше никакъв смисъл. Защо й е на ИРА да се забърква в това?
— Имаме хеликоптерен отряд наблизо, нали? — попита Доусън.
— Да.
— Искам ги във въздуха. Дай им информацията за джипа и им кажи да го намерят. — Той въздъхна тежко. Операцията бе станала малко напечена, но щеше да приключи до няколко минути.
Фенериолу
Квартал Йешилкьой
Истанбул, Турция
15 март 2010
Гумите изсвириха и трансмисията на джипа се напрегна. Лурдс чу воя на метала от мястото си на пода. Стомахът му се сви, когато колата поднесе и сякаш политна във въздуха за миг. Главата му се удари в пода, после в металните държани на седалката пред него. От цепнатата му устна потече кръв.
Около тях виеха клаксони.
Мъжът отпред изпсува, а шофьорът го попита накъде да кара. Говореха на фарси. Якото говедо с отнесеното ухо се смееше гръмогласно.
Понеже не я виждаше, Лурдс не знаеше какво прави Кристин. Вдигна глава и изтри кръвта от устата си. Пръстите му почервеняха.
Някой — и той беше почти сигурен, че бе Кристин — го ритна в главата.
— Внимавай! — изкрещя един от мъжете.
— Виждам го! — извика шофьорът.
Джипът се раздруса здраво и почти спря, после — с накланяне и скърцане на метал — продължи по пътя си.
Здравенякът презареди автоматичния си пистолет с тренирана лекота.
— Проклети кретени! — изруга Кристин. Този път Лурдс долови ирландския акцент в гласа й. Беше го прикривала, докато се правеше на възхитена почитателка.
Лурдс се извъртя леко и се помъчи да се обърне, за да може да я вижда.
Кристин се наклони към облегалката за миг и се изправи с пистолет в ръка. Дръпна предпазителя с явна вещина.
Смехът на здравеняка секна.