Ако не съм избран, tant pis, je suis dans un de ces merdiers, quel con, le bon Dieu1. Защо аз, Алфред Джари, някога наричащ се доктор Фострол, който се подиграваше и осмиваше лицемерите, филистимците, ортодоксалните и самозаслепените, който експлоатираше и преследваше други духовно мъртви, закостенели и залепили лице в калта хора на вярата… защо сега аз търся Бог и желая да работя, както никога не съм работил преди, да стана Божий раб, да не споменавам и роб на Рабиа. Защо правя това?
Има много обяснения, повече психологически. Но психологията никога не обяснява нещо задоволително.
Бях чувал за Рабиа няколко пъти, така че отидох да я чуя направо. Аз бях ученик и художник на абсурда и не исках да пропусна особената абсурдност, която представляваше тя… мислех си аз. Мотаех се с тълпата на нейните последователи и нетърпеливите да научат нещо и любопитните безделници. Това, което казваше тя, не изглеждаше по-различно от това, което са проповядвали други различни.
Евтини са приказките за Пътя и Пътеката и само имената на основателите на сектите и техните ученици се различават.
Но тази жена сякаш излъчваше нещо, което никога не бях откривал в другите. И думите й сякаш имаха смисъл, дори когато бяха абсурдни от логическа гледна точка. И тогава тя ми хвърли кос поглед. Като че ли ни свърза някакво просветление, като че ли се съединиха положителни и отрицателни йони. Видях нещо неопределимо, но магнетично в тези черни очи на кошута.
Да бъда по-кратък, аз слушах и после говорих с нея и се убедих, че това, което говореше тя, беше самия абсурд. Но после си спомних, че Тертулиан беше написал за християнската вяра: „Вярвам, защото е абсурдно.“ Тази поговорка не се връзва с логическия анализ. Но тогава не е имала и такава цел. Отнася се за духа, а не за ума. Тук има един смислов пласт, който е трудно да бъде доловен, както е трудно да се хванат винените пари.
Също така има един метод на дисциплина, на който учителят суфи изисква посветените да се подчиняват. Той има за цел да води напред посветените физически, умствено и духовно. Част от него е да не се приема нищо за дадено, просто защото е традиционно и конвенционално. Суфите никога не приемат „всеки знае“, „казват, че…“
Нито пък и аз съм го правил, но метода на суфите за преценка се различаваше от моя. Моят беше да се извади на показ абсурдното. Техният беше да се насади в посветения автоматичен метод за оглеждане нещо от всички страни и също да научат не-суфите дали това е възможно. Никога не съм вярвал, че сатиричната ми поезия, романи, пиеси и картини ще могат да хвърлят светлина поне върху едно лице от филистимляните. Това се отнася само за умове, които вече са съгласни с мен.
И така, обучението ми напредваше под ръководството на Рабиа, макар и не толкова бързо. Аз бях физическия й слуга, длъжен да изпълнявам разпорежданията и за щастие, тя обичаше да лови риба, така че ние прекарвахме много време с моето любимо занимание. Аз също бях неин духовен слуга, като слушах лекциите и наблюденията й, размишлявах над тях, отговарях на въпросите й с цел да разбере моето разбиране на поучението й, да види дали напредвам. Бях в робство докато се откажа или докато аз също достигна най-високата степен и изгоря в екстаза, в пламъците на Единствения.
От друга страна, какво друго важно имах да правя?
Когато Рабиа ме чу да правя тази забележка, ме укори:
— Лекомислието си има своето място, но то много често показва вятърничавост и липса на сериозност. Това е сериозна липса на характера. Или страх от нещото, на което се присмиваш. Размисли върху това.
Тя спря, после добави:
— Мисля, че вярваш, че можеш да зърнеш Единствения през моите очи. Аз съм само твой учител. Ти сам можеш да намериш Пътя.
Не след дълго тя реши да се изкачи на върха на монолита. Там, ако върхът беше необитаем, тя щеше да остане за дълго време. Щеше да вземе със себе си трима от учениците си, ако желаеха да я придружат.
— И колко дълго ще останем там? — попитах аз.
— Ще пуснем косите си до прасците — каза тя. — После ще ги отрежем до кожа. Когато след много подстригвания съберем достатъчно коса, с която да направим въже, достатъчно дълго за да се спуснем от върха на земята, тогава ще напуснем монолита.
Това ми се струваше дълго време, но четиримата от учениците й казаха, че ще я последват. Аз бях един от тях. Хаворник, един чех от шестнадесети век, се двоумеше. Той призна, че като тези, които отказаха да тръгнат с нея, и той се страхуваше от изчакването. Но най-накрая каза, че ще опита да преодолее липсата си на смелост. Той съжали за това решение по пътя нагоре, защото можеше да използва само пръстите на краката и ръцете си за да се закрепи към издатините или ръбовете, или дупките в скалата, а много от тях бяха малки. Но той успя да стигне до върха. Легна на земята и трепери цял час преди отново да събере сили да стане.