Хаворник беше единственият, който се страхуваше. Но той преодоля страха си. Така че той бе най-смелият от всички нас.
Бих искал да беше толкова смел в изкачването на собственото си Его, както бе в изкачването на планината.
Наистина ли го исках? В края на краищата, той би могъл да ме спаси от собственото ми Его.
Три дни след като се бяхме изкачили на върха, аз намерих Артифакта. Бях се запътил към малкото езеро да ловя риба, когато видях нещо да стърчи в подножието на един огромен храст.
Не знам защо го забелязах, тъй като бе оцапан с кал и се подаваше малко от земята. Но бях любопитен и отидох при него. Като се наведох близо над него видях върха на нещо подобно на луковица. Докоснах го, бе твърдо като метал. След като разкопах меката почва около него, извадих нещо, сътворено от човешка ръка. Направено с чувство обаче. Това беше един цилиндър, дълъг около тридесет сантиметра и седем сантиметра в диаметър. На всеки край имаше по една луковица с размерите на глава кромид.
Много развълнуван, аз го почистих във водите на поточето. Беше черен метал, нямаше никакви копчета за натискане, плъзгачи, реостати и други оперативни приспособления. Разбира се, нямах и най-малката представа кой го бе направил или какво правеше тук, или защо бе оставено или загубено на този близък недостъпен връх. Този ден забравих за риболова.
След като в продължение на час го докосвах навсякъде, преобръщах го и го натисках, като се надявах да намеря начин да го задействам или поне да открия откъде се задейства, аз го занесох на Рабиа и останалите. Тя чу разказа ми, после каза:
— Може случайно да е било оставено тук от създателите на този свят. Ако е така, създателите не са богове, както мислят мнозина. Те са човешки същества като нас, въпреки че може би имат различна форма на тялото или може би уредът е оставен с някаква цел според плана им. Няма значение кой го е направил или каква е функцията му. Това няма нищо общо с мен или вас. То може да бъде само спирачка, пречка, камък за препъване по Пътеката.
Аз бях поразен от тази ужасяваща липса на научно любопитство — или каквото и да е там. Но после като размислих, признах, че от нейна гледна точка тя бе права. За нещастие, винаги много съм се интересувал от математика, физика и технология. Не че се перча, макар че защо пък не, но съм добре осведомен относно тези клонове на науката. Всъщност, веднъж изобретих машина на времето, която почти убеди много хора, че щеше да свърши работа. Почти, казвам, защото никой, включително и аз, никога не е построил такава за да провери валидността й. Това бе така, защото пътуването през времето изглеждаше невъзможно според науката по мои дни. Понякога се чудя дали трябваше да построя такава машина. Навярно пътуването през времето е невъзможно през повечето време. Но може би има моменти, когато е почти възможно.
Аз съм патафизик, а патафизиката, наред с другите неща е наука за изключенията. Рабиа не ми заповяда да се отърва от Артифакта и забрави за него. Като неин ученик аз бях длъжен да й се подчиня, без значение дали исках да го направя или не. Но тя ме познаваше достатъчно добре за да разбере, че щях да си правя експерименти с него, докато се откажа от търсенето за определяне на функциите му. И навярно тя се надяваше да ми даде ценен урок заради желанието ми да се отклоня от пътеката за известно време. На третия ден след като бях открил мистериозния уред, аз седях на един клон на големия дъб и се взирах в уреда. Тогава чух глас. Беше жена, която говореше на език, който не знаех и никога не бях чувал преди. И дойде от един от глобусите накрая на цилиндъра. Толкова ме стресна, че се вкамених за няколко секунди. После приближих края близо до ухото си. Безсмисленото бърборене спря след тридесет секунди. Но тогава от другия край заговори някакъв мъж.
Когато спря, се изстреля един зелен лъч, достатъчно ярък за да бъде видян на дневна светлина. Но той изчезна на разстояние малко повече от метър от източника — луковицата. Той създаде една картина. Мърдаща картина, в която се движеха и се чуваше как разговарят триизмерно актьори. Имаше трима поразително красиви хора, монголец, кавказка жена и негърка, всички в някакви леки, подобни на древногръцките роби. Те бяха седнали на една маса, чиито крака бяха извити и красиво гравирани във формата на животни, непознати на земната фауна. Те разговаряха оживено помежду си, тогава и сега в уреди, точно същите като този, който държах в ръката си.