Само на стотина метра от палатите в Гнаденкирхе (Църква на милостта) група жени и момичета дискутираха защо жената е недостойна за свещенодействие като мъжа. Някои посетителки се дразнеха от женските амбиции да докажат своето равноправие; други искаха да се включат в подписката, че Ева има еднакво достойнство с Адам. Пъстър свят, възгледи много…
Сутринта след неделното богослужение няколко човека от нашата група тръгнахме на разходка и ненадейно попаднахме в квартала Санкт Паули. Тази старинна част на Хамбург има еротичен музей и слава, сходна със славата на площад „Пигал“ в Париж. По това време в Хамбург улиците с червени светлини са толкова безлюдни и тихи, че ако не са рекламните витрини на жените за удоволствия чрез заплащане, човек би помислил, че е сгрешил посоката към храма „Св. Йосиф“. Божият дом, строен преди повече от столетие, се намира между шумните барове на публичните домове, събрали в нощната си утроба жени на различна възраст от пет континента. В този град държава още от миналото са акостирали кораби от далечни земи. Някои моряци оставали в него за кратко, други за седмици или месеци. Затова недалече от пристанището на Елба се появили и стаите за госпожици, които предлагат телата си на моряци и самотни мъже… Сутрин, щом последните посетители напуснат публичните домове и „Гросе Фрайфайт“ (Голямата свобода) утихне, над Санкт Паули се чува звън на камбана. С него „Св. Йосиф“ кани своите верни на литургия. Тук пристигат семейства от различни националности, поселени от десетилетия в Хамбург и взаимно свързани чрез вярата в Христос. „Св. Йосиф“ е от малкото католически църкви в града на църковното реформаторство, затова тук често се чуват молитви на славянски езици. На неделните литургии пристигат дори монаси от различни мисионерски ордени, пръснати по света. Тези мъже и жени, облечени в расо, за първи път преминаващи по „Гросе Фрайхайт“, отвръщат погледите си от витрините на еротичната стока, защото понякога снимките и реалната гола плът не могат да се различат.
От един локал в края на улицата излезе жена, облечена в кожено яке и с къса пола. Твърде хубава, висока, слаба, тя навярно наближаваше четирийсетте, ала възрастта й не можеше да се определи, тъй като гримът на лицето й беше положен като карнавална маска. Без съмнение тя беше от жените, които печелят чрез тялото си. На ръката й висеше малка дамска чантичка и това сякаш беше цялото й имущество. Непознатата тръгна към църковния двор, този неделен ден изпълнен с гости заради младоженците, току-що венчали се в храма.
Дамата от другия тротоар на улицата се провря сред гостите, стигна до отворената врата на църквата, огледа всички наоколо, сякаш искаше да се увери, че тук няма познати за нея хора. После се отправи със сигурни стъпки към статуята на Света Богородица, молитвено простряла ръце над онези, които търсят нейното свято застъпничество.
Светлолика млада монахиня почистваше масата след тържеството. Тя събра в кошница всичките цветя, оставени от сватбарите за храма, и мина край пейките. Не се въздържах от изкушението да я попитам коя е странната слаба жена, коленичила пред статуята. Момичето на Христос, като разбра, че съм от гостите за празника, отвърна спокойно:
— Това е жена от Португалия, която търси нов път за своя живот. Молим се Бог да й помогне чрез Своя промисъл с най-доброто за нея. Затова този храм, изненадващо за хиляди гости, е изграден точно на това място — сред „Голямата свобода“…
Като мина до молещата се под статуята, девойката на Христос й подари роза. Дамата вдигна глава и благодари…
До вечерта си мислех за съдбата на непознатата, навярно пристигнала преди години отдалече, за да търси работа…
Мислех си за греха и светостта; за свободата, с която Бог ни дарява. А когато осъзнаем, че не можем да вървим повече в избрания от нас път, Той ни подава ръка и пита: „Отказваш ли се от порочната свобода, дете Мое?“
Слънцето ни съпътстваше през петте благословени дни в Хамбург сякаш за да докаже, че мирът, доброжеланието и всеопрощението са пътят към рая, който цъфти на земята. И ние сме в него. И Бог е във всеки от нас…
2000 г.