— Андрюша, а какво представлява тази група „Би Би Си“? — попита Настя, когато се връщаха към участъка. — Никога не съм чувала за нея.
— Ха, и това ми било критерий! — тръсна Доценко. — Ти не знаеш изобщо нищо, освен любимия си Верди.
— А ти и Верди не знаеш — сърдито го парира Настя. — Не нагрубявай по-възрастните.
— Момчета, момичета, не се карайте! — Чеботаев направи жална физиономия и замига с миглите си. — Разказвам ви каквото знам. Групата свири в стил „Acid house“.
— Състои се от трима души: Борис Худяков, Биримбек Бейсенов и Светлана Медведева. Оттук и името й — по първите букви на имената им. Малолетните припадат по тях.
— На кои казваш „малолетни“? — попита Настя. — На тийнейджърите ли? Или на по-големи младежи?
— От тринайсет до двайсет и две. Не всички, разбира се. Само „киселинните“, дето са като самата група. Свирят по нощни клубове, понякога изнасят концерти в домове на културата. Миналата година активно ги рекламираха, дори имаше клип по телевизията, няколко пъти съм го виждал. Не бих казал, че печелят луди пари, кувертът за нощен клуб струва средно от сто до сто и петдесет рубли и в него не се побират кой знае колко хора — от сто до триста, ако клубът е по-голям. От такива изяви не се печелят милиони.
— Яснооо — проточи Настя. — А имат ли безумни фенове? Истински, постоянни?
— Е, то се знае — позасмя се Андрей и пак замига с мигли. — Всичко си е като при големите. Имат дори мениджър. О, май вече ни чакат.
Пред входа на милицията стоеше прегърбен и загледан някъде настрани мъж на около четирийсет и пет години.
— Курбанов — представи се той със странно глух глас.
Настя недоумяващо се обърна към Чеботаев, после премести погледа си към мъжа. Той леко кимна, при което лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Ами да, моят син беше… майор Курбанов, Василий Петрович, милиционерски участък Орехово-Борисово Южно. При вас трябваше да дойде друг служител, но аз помолих…
— Да, да, ясно — припряно кимна Чеботаев. — Запознайте се, това са наши колеги от „Петровка“, подполковник Каменская, капитан Доценко.
— Настя. — Тя подаде ръка на Курбанов и неволно потрепери. Стори й се, че болката, която изпитваше бащата на загиналия младеж, й се предаде през пръстите и я прониза цялата.
— Михаил — представи се Доценко. — Искахме да видим местопроизшествието.
— Ще ви го покажа — въздъхна Курбанов. — Да вървим, аз съм с кола.
Сред гробно мълчание те се качиха в колата. Никой от тримата не беше подготвен за среща с бащата на убития, всички се чувстваха неловко и кой знае защо засрамени.
— Вие не мълчете — неочаквано каза Курбанов, — питайте. И без това ще трябва да ме разпитвате като баща. И не се притеснявайте. В нашето семейство станаха лоши неща, сигурно вече знаете — Коля беше регистриран като наркоман. Нищо не можехме да направим. И го убеждавахме, и го лекувахме, и на рехабилитация го пращахме — никаква полза. Крадеше пари от нас с жена ми. Всеки ден очаквахме, че ще умре от свръхдоза. Разбирате ли, той излиза сутрин, а ние мислено се сбогуваме с него, защото не знаем ще се върне ли жив довечера, или не. И ето, вчера не се върна… Питайте, не се старайте да ме щадите, аз вече отдавна съм го погребал.
Курбанов се опитваше да говори спокойно, но въпреки това гласът му трепереше и пресекваше. Болката сякаш бе запълнила цялото пространство на малката кола, проникваше през порите в кръвта на хората в нея, плъзваше по жилите и с железен обръч стягаше мозъка. Настя разбираше, че не бива да мълчат, че трябва да говорят нещо, да питат нещо, но не можеше и не можеше да се сети какво да каже, та този човек да не изпита още по-голяма болка.