Вратата се отвори, дамата излезе от кабинета на Коротков и Настя веднага се шмугна вътре.
— Юра, интересува ме трупът на Кирил Яровой, само че бързо и да не трябва да ходя някъде. Ще ми помогнеш ли? — бързо избърбори тя още от вратата.
— Първо седни — позасмя се Юра. — На тебе вечно ти пари под едно деликатно място. Кой е тоя?
— Не знам. Регистрирал се е на търга като кандидат да купи костюма на Медведева. А вчера е бил намерен трупът му. Днес получихме данни за участниците в търга, те са само двама и вече се канехме с Чеботаев да отидем да ги видим, но аз изведнъж си спомних, че съм виждала името на Яровой в сводката. Проверих — именно за него става дума, и адресът съвпада.
Тя продължаваше да стои права и да върти в ръце химикалката, която незнайно защо бе грабнала от бюрото на излизане от своя кабинет.
— Няма ли най-сетне да седнеш? — сърдито каза Коротков. — Или заради тебе и аз трябва да стана?
Настя послушно седна, но продължи да върти химикалката.
— Е, та ще ми помогнеш ли?
— Добре де, ще се обадя, какво да те правя.
Той прелисти справочника, намери номера и започна да натиска бутоните на апарата.
— Защо си такава мрачна? Пак ли Житената питка те е възпитавал?
— Не, засега не ме закача — едва-едва се усмихна Настя.
— Дава заето. Ще звънна пак след две минути. А защо не си в настроение тогава? Случило ли се е нещо?
Настя вече щеше да му заговори за кученцето, но очите и веднага се напълниха със сълзи. Интересно кога ще може да разказва за това спокойно? Наистина ли ще дойде и този ден? Като се опитваше да скрие лицето си, тя се наведе и с пресилено внимание започна да изучава връзките на маратонките си.
— Абе, не, всичко е наред — отговори тя, без да вдига глава. — Не съм мрачна, просто съм угрижена.
— Ааа — проточи Коротков, — добре тогава. Как ти е псето? Нещо отдавна не си ми подавала сводки от фронта.
„Сводки от фронта“ той наричаше ежедневните разкази за лудориите на кученцето и за здравето му, с които Настя забавляваше началника си по време на ритуалните им сбирки на кафе.
— Псето ли? — Тя се постара да се овладее, за да не трепери гласът й. — И с псето всичко е наред. Вече живее със стопанина си.
— Така ли? Стопанинът ли се намери?… Пак дава заето… Но защо нищо не си ми казала? Кога си взеха кученцето?
— Те го… — Тя все пак не успя да се сдържи и сълзите рукнаха от очите й, закапаха от бузите върху небесносиньото поло.
— Ей, Настюха. — Коротков скочи, заобиколи бюрото и застана до нея. — Ти… такова… стига си ревала. Защо така бе?
— Извинявай.
Настя изхлипа и избърса сълзите си с длан. Коротков мълчаливо й подаде кърпичка, тя благодарно кимна.
— Нищо ми няма, Юра, всичко е наред.
— Аха, виждам колко нищо ти няма — промърмори той.
— Просто не бях предполагала, че толкова съм се привързала към него. Знаеш ли, всеки ден очаквах стопанинът да се обади и да си го вземе, мислех си: дано да е по-скоро… Нали виждах, че Чистяков се ядосва, особено след онази история — когато кученцето изяде дисертацията. И да спя ми пречеше, и всичко изгризваше, изобщо си мислех, че е бреме, което поради глупостта си съм стоварила върху себе си и Льошка. А когато Льошка ми каза, че всеки момент ще дойде стопанинът и ще го вземе, разбрах, че… изведнъж почувствах…
Тя млъкна, уплаши се да не се разплаче пак. В гърдите й пак се появи болката, която утихваше само заедно със сълзите.
— Добре, добре, стига, не бъркай в раната. Ако искаш, поплачи си тук при мен, няма нужда да ми разказваш повече. О, хванах ги. Ало, Николай Иванич, добър ден, безпокои ви Коротков…