— Свидетелка е по едно дело. Струва ми се, че е хлътнала по мен и използва всякакви предлози, за да ме вижда. Ето, сега е измислила нещо за баща си. Просто си казах, че ако около този Рубцов има нещо и той ви интересува, чрез момичето можете да намерите подходи към фирмата му. Ако пък е чист, ще я успокоя, ще снема товар от душата й.
— Ами… — Самат размърда пръсти във въздуха, сякаш се опитваше да предаде на Игор нещо неопределено, ефимерно.
— Рубцов наистина е подозрителен тип, но не е толкова лесно да го разкрием. На два пъти сме се опитвали да притиснем фирмата му и двата пъти нищо не излезе. Когато започвахме проверките, бяхме сигурни, че ще изровим много неща, защото оперативните данни говореха за това, но щом подхванехме документите — нищо. Дали някой го предупреждава, дали нашите източници не струват, не знам, а може и да се откупва.
— А самият Рубцов как реагираше на това?
— Абе как, как… Никак! Гледаше ни гяволът с честни очи и се усмихваше. Ето ме на, като на длан съм пред вас, по-добре се занимавайте с големите мафиоти, а не с мен, бизнесмен от средна ръка. Разбираш ли, Игор, той е умен и хитър, тоя Рубцов. Защото с какви хора се захващаме ние на първо място? С някой, дето е вдигнал къща като прогимназия на хиляда квадратни метра, обзавел я е по всички евро-стандарти, купил е и два-три хектара земица, и то в местност, където тя върви по пет хиляди долара за сто квадрата. Възниква законният въпрос: откъде толкова пари и платени ли са данъците за тях? Или с някой, дето, да речем, има личен самолет. Вземи дори такава дреболия като охраната! Днес всички имат охрана, и най-дребното бизнесменче още щом започне бизнес, си взема джип и двама биячи, после бързо започва да вдига вила. Хем охраната му трябва не толкова, за да го охранява — на кого е притрябвал, — а всички да видят: колко е голям, какви капитали върти, така че по никакъв начин не може без охрана. А Рубцов постоянно демонстрира колко е, видите ли, беден и нещастен, преструва се на сираче. Няма не само къща извън града, ами дори и охрана. Тия обаче може да ги разправя на друг, не и на мене. Когато последния път разработвахме фирмата му, специално разпитах за персонала. Рубцов разполага с един феноменален тип, Гриша Березай, работи при него като шофьор. Е, само този Березай струва колкото трима охранители — той е и стрелец, и боксьор, и борец. Между другото, тоя Березай има къща на Клязминското водохранилище, много солидна къща, и то вдигната само от заплатата, която му дава Рубцов. Можеш ли да повярваш, че наемният работник е по-богат от господаря си? Е, и аз не мога. Между другото, наскоро около него изникна един труп, някой си Сенкин, не си ли чул?
— Чух — кимна Игор. — Нашият отдел започна работата по случая, после го взеха в главното управление, разкрили се някакви международни криминални връзки.
— Именно, имаше нещо такова. И по цялата логика на събитията излизаше, че твоят Рубцов има най-непосредствено отношение към него. Работата свършила бандата от Уляновск, специално ги извикали тук, а за тази работа им платил Рубцов. Но това, нали разбираш, е само на нивото на знанията. Няма как да се докаже. И още нещо: той има някакъв човек в нашето министерство.
— Чадър?
— А, не, той явно има по-солиден чадър. Някой от нашите му помага, прислужва му за едно-друго. Слушай, ти наистина ли с тази… дъщеря му нещо?…
— Какво? — насмешливо попита Игор, който прекрасно разбираше за какво говори Самат.
— Ами… имам предвид… всичко ли е чисто? Тя наистина ли е просто свидетелка?
— Наистина.
— Е, тогава ще помогнеш ли на другарите по оръжие?
— Няма проблеми.
След като се раздели с Хасанов, половин час по-късно Игор Лесников влезе при полковник Гордеев.
И все пак Володя не пропусна да се напие! Светлана дълго не искаше да повярва в това — та нали всичко беше толкова добре цели две седмици. Вярно, Околович пиеше, но тя успяваше да го удържа в рамките, в които той все още запазваше способността си да мисли и да се движи самостоятелно. И дори имаше дни, в които изпиваше не повече от две-три чашки водка или коняк, което, отнесено към него, представляваше абсолютна трезвост. Светлана очакваше обещаните пари, дълбоко вярваше, че тези пари ще позволят най-сетне на нейния любим да започне и доведе до победен край свой собствен театрален проект, след което ще разбере, че животът му в изкуството не просто не е свършил, а едва започва. Ще се възроди, ще се окуражи и ще престане да пие. Светлана беше убедена, че ще може да откъсне Околович от бутилката и да си го върне — здрав, талантлив, красив. Любим.