— Пий, Светулкин, пий, синеокото ми момиче, ти, единствена моя радост в тоя живот — прочувствено изрече Околович. — Ако не беше ти, нямаше да седим с приятелите ми около тази маса…
— Разбира се, че нямаше да седите, защото нямаше да имате пари — каза тя, без да докосва чашата, пробудила у нея силни съмнения относно чистотата си.
— Не му натяквай за пари — намеси се друг мъж със синкаво подпухнало лице, облечен в риза на Володя, същата, която Света му беше купила съвсем наскоро, преди преговорите с поредния продуцент. — Какво са парите? Нищо, прах. А човешките отношения остават. Ние ти оказахме уважение, поканихме те на масата, затова пийни с нас като хората.
Светлана решително се изправи и сложи ръка на рамото на Володя.
— Володя, ела за малко, моля те, трябва да си поговорим.
— Говори тук — с пиянски тон настоя Околович. — Аз нямам тайни от своите приятели.
— Те са твои приятели, а на мен не са ми никакви, така че може да имам тайни от тях. Хайде, ела, Володенка.
— Няма да дойда! Ти защо довтаса тук? Да съм те канил случайно? Не съм те канил. Сама се довлече. Казвай какво искаш и чупката, щом не искаш да поседиш с нас.
Света разбираше, че той играе ролята на гостоприемен домакин за тези пропили се скитници и не може да допусне тя да го командва. Подобни ситуации бе изживявала неведнъж — колкото повече се напиваше Околович, толкова по-високомерен ставаше, напълно забравяше, че няма нищо — нито пари, нито положение, нито работа. По-точно той пиеше, за да забрави това и напълно успяваше. Пиян, Околович се опитваше да се представя за господар на живота — богат, щедър и независим.
— Момчета, хайде да направим кратка почивка — предложи Светлана. — До утре, а? Сега всички тихо да се разотидем, да поспим, да си починем, а утре пак ще се съберете и ще продължите.
— Що пък? — Мъжът с кървавия белег на лицето впери в нея мнителния поглед на мътните си очи. — Ние и сега можем да си продължим.
— Е, ама как можете да продължавате в такава обстановка, а, момчета? — Тя все още се опитваше да уреди нещата мирно и кротко и да постигне своето без скандали и викове. — Тук трябва да се разтреби, да се измие, да се изнесе боклукът, да се проветри. Та всичко да е културно, а не като в някой безистен. Хайде, разотивайте се, вземете си спящите приятелчета и друм по домовете, а аз ще разтребя, ще подредя, ще купя продукти, ще ви приготвя мезета, та утре всичко да ви е като хората.
— Утре ли? — Лицето на Околович се наля с кръв и стана толкова мораво, че Светлана се уплаши да не се пръсне кожата му. — Утре, викаш, а? Ти мене цял живот ме будалкаш с твоите „утрета“, а поне веднъж направи ли каквото си ми обещала?
— Че какво не съм направила? — слиса се Светлана.
— Къде са парите?! — закрещя той. — Къде са парите, те питам?!
— Какви пари?
— Дето ми ги обеща! Донесе ли парите?
— Не, но… Володя, скоро ще ги имам, само потърпи още мъничко. Парите ще ги имам непременно.
— Ето на! Не си донесла пари, а въвеждаш свой ред в моята къща. Коя си ти, бе? Коя си, питам те! Какво право имаш да гониш приятелите ми от моята къща?
— Които пият с моите пари! — закрещя в отговор Светлана, забравила за сдържаността и добрите си намерения да не докарва работите до скандал.
— Не смей да ми говориш за пари! — заврещя Околович. — На мен! На човека, който отдаде целия си живот на сцената. Коя си ти, бе? Жалка бездарна певачка, дето си въобразява кой знае какво!
Внезапно живна третият другар по чашка, който до този момент не бе продумал, само съсредоточено бе дъвкал сельодка, парченца от която вадеше с дебелите си пръсти направо от буркана.
— Я, ама тя артистка ли била? Що не вземе тогава да ни попее и потанцува, пък ние ще я послушаме! Вариете бабам! Вован, хайде, нареди й да се поразкърши направо тук, на масата.
— Готово бе!
Околович с един замах свлече от масата остатъците от храна и остави само бутилките и чашите.
— Айде, качвай се на масата, покажи на всички каква актриса си! Какво стоиш като вързана коза, ма? Айде, пей, танцувай, покажи на приятелите ми каква артистка си.
— Това е шега — измънка Светлана с побелели устни, отстъпвайки към вратата. — Не го слушайте, не съм никаква артистка.
— Ахааа, значи вече не си и артистка? — ревна Околович.
Той я сграбчи за ръката и я повлече към масата.
— Ами каква си тогава, ако може да попитам? Каква си?! С какво право се намесваш в живота ми?