— Аз те обичам, Володя — отчаяно извика тя. — Искам да те спася, да те измъкна, за да не започнеш отново…
— Вечно лъжеш бе, нагло лъжеш! Разправяш, че уж ме обичаш, а пък не уважаваш нито мен, нито приятелите ми. Че уж искаш да ме спасиш, но не правиш нищо, за да ми помогнеш! Обещаваш да намериш пари, а къде са те? Дори милиционерите лъжеш, нали те видях с очите си как се изчерви и се разтрепери, когато ти показваха снимките, а после ги излъга, че никого не си разпознала. Е, каква си тогава, а?
— Не може да се лъже милицията — назидателно каза синкавият, — не е хубаво. Тя ни пази, охранява нашето спокойствие. Милицията трябва да се уважава…
Светлана изведнъж видя всичко случващо се сякаш отстрани. Четирима пияни мъже й се подиграват. Единият от тях е Владимир Околович, нейната първа истинска любов, на чийто олтар тя бе положила всичко, което бе имала, всички свои сили — и душевни, и физически. И всички пари, които бе успяла да спечели. И този Околович е довел вкъщи петима алкохолици, пропил е нейните пари и подаръци, а сега на всичко отгоре я кара да угажда на пияните муцуни, да им танцува на масата, а те да й оглеждат краката и да й надничат под полата. Той я оскърбява, обвинява я в лъжа само за да я унижи в очите на другарите си по чашка и да покаже, че именно той е господарят тук. Тя се захвана с нещо рисковано, за да намери пари за него, но той ще пропие и тях, сега това е съвършено очевидно. Щом е започнал да продава покъщнината, вече нищо не може да го спре. Тя с всички сили се мъчи да го подкрепи, да не му позволи да се търколи в пропастта, трепе се, колкото може, за да му създаде човешки условия на живот, в които той да продължава да се чувства като човек, а не като животно, а той води ЕЙ ТИЯ, настанява ги да спят на чистите чаршафи, които Светлана купува, пере и глади, дава им дрехите си, продава подаръците, които тя с любов избира за него, пои ги и ги храни с нейните пари, парите, които тя печели. И при това се държи с нея като с евтина пачавра, която може да използва и да изхвърли от къщи, когато вече не му трябва. Кошмар, страшен сън…
И внезапно тя избухна. Забрави за старанията си да бъде деликатна, с нищо да не обиди Володя. Ще му каже всичко.
— Казваш значи, че съм треперила и съм се изчервявала? — започна тя с тих, пълен със закана глас. — Ама знаеш ли защо? Не знаеш, нали? Аз ще ти кажа. Защото се страхувах, че те може да те познаят. Страхувах се, че ще си спомнят за теб и ще се чудят как така един прекрасен актьор, толкова известен, си позволява да се разкарва само по гащи и да дрънка глупости. Срамувах се от тебе, срамувах се, че така си се занемарил, че си се превърнал в нищожество, че не можеш да се издържаш сам и живееш на мой гръб. Срамувах се, защото за млада красива жена е срамно да има любовник като тебе! Разбра ли, отрепка такава?
Тримата алкохолици наблюдаваха с любопитство разгръщащата се сцена. Третият, оня с дебелите пръсти, дори спря да дъвче.
— Вован, тя не те уважава — констатира оня със засъхналата по лицето кръв. — Чуй я само какво си позволява да приказва! Трябва да я поставиш на мястото й.
— Вярно — подзе синкавият, — вземи да й обясниш кой командва тук. Тя да не ти е жена нещо?
— Не, Вован е ерген — възрази мъжът с разранената муцуна. — Ти забрави ли, бе? Нали той ни каза, че имал едно женче, дето му давало пари. Е, тая е. Слушай, Вован, недей още да я гониш, може да има още пари у себе си, та първо да ги даде, а после да си ходи.
— Не, чакай — обади се любителят на сельодка, — ами танците? Нали тя обеща да ни потанцува. На масата. Не я пускай, мамицата му, докато не потанцува и попее.
Околович с царствен жест прекъсна размяната на реплики. Колкото повече се напиваше, толкова по-често си спомняше артистичното си минало. Речта му се лееше свободно и звучеше помпозно, като монолог в лоша пиеса.
— Ти посмя да ми натякваш, че живея с твоите пари — подзе той с трагичен тон и изведнъж гласът му се превърна в отвратително, режещо ухото врещене: — Ами ти самата на чий гръб живееш? Да не мислиш, че не знам откъде имаш апартамента си? Ти си готова да спиш с всички наред. Само и само да ти плащат. Колко пъти си се подлагала на оня дебел космат простак, с когото съм те виждал? Сто пъти? Двеста? Хиляда? Колко пъти си му пускала, докато ти купи апартамента? Ти не си просто курва, аз уважавам курвите, защото те са честни, а ти си сто пъти по-лоша, защото спиш с всички наред, а се правиш на светица. И да не си посмяла да казваш, че ме обичаш. Не ми трябва любовта на такава мръсна лъжлива твар като тебе.