— Ама к’во, тя наистина ли е такава? — заинтересовано попита дебелопръстият. — Вярно ли пуска на всички? Я слушай, синеочке, ще уважиш ли и нас?
— Добра идея — подзе битият, — снажна мома е, задник, цици — всичко си има…
Светлана имаше чувството, че спи и сънува лош сън. Не е възможно това да става в действителност! Трима чудовищно пияни мъже обсъждат дали да не си легнат с нея, а до тях стои Володя, нейната любов, нейното съкровище, нейният единствен Володя, и не просто слуша цялата тая гадост, а явно изпитва удоволствие. Той не се опитва да ги спре, да я защити, той само налива масло в огъня. Усещането за нереалност на случващото се беше толкова силно, че Светлана не можеше дори да помръдне, сякаш се бе сраснала с пода, и само местеше слисан поглед от Околович към неговите приятели. Разбираше, че трябва да се махне. И не просто да се махне — да бяга оттук и да не се оглежда, но кой знае защо беше сигурна, че ако си тръгне сега, ще загуби Володя окончателно. Тръгването й ще означава, че е признала собственото си безсилие, собственото си поражение. Вече няма да може да се върне, а Володя ще продължава да пие, докато накрая умре. Трябва да го спре, трябва да го застави да си събере ума, да изплува от недрата на пиянската лудост и да види, че пред него стои тя, Светлана, неговата единствена надежда и опора, която той в безумието си се опитва да прекърши и унищожи.
— Володенка! — Тя го сграбчи за ръката и умоляващо се взря в очите му. — Володенка, мили, да се махаме оттук, моля ти се. Те са пияни, не разбират какво говорят, но аз не се сърдя, аз всичко разбирам. Прости ми, аз май наприказвах доста излишни неща, всъщност не мисля така за парите, не ми се свидят, вземи всичко, което имам, само нека се махнем оттук заедно, а? Да отидем у нас, ще те сложа да си легнеш, ще поспиш, вече е късно, минава полунощ, време е за сън, те нека останат тук, а ние да си вървим. А утре ще излезем да се разходим, да подишаме чист въздух, да си починем. Може още утре да донесат парите. Тя отново започна да го придумва като малко дете — обикновено това помагаше, след дълги уговаряния Околович омекваше и ставаше послушен. Но днес всичко беше различно, не както преди.
— Не смей да ме пипаш! Нали ти казах — не ми трябва любовта ти! Ти си лъжлива мръсна курва, вечно лъжеш, аз никога не съм живял на твой гръб, не съм взел от тебе нито копейка! Ти сама ми даваше пари — харесваше ти и ми даваше. Аз поне веднъж да съм ти поискал? Увисна на врата ми, постоянно ми идваш тук, натрапваш ми се, навираш се в леглото ми! Не ти харесва как живея, така ли? Много добре, прекрасно! Тогава не идвай тук, да не съм те видял повече! Тъпа селянка!
Той отхвърли ръката й, после замахна и удари Светлана. От удара тя политна назад и удари гърба си в ръба на вратата. Всичко, което последва, тя си спомняше учудващо отчетливо, защото нямаше нито страх, нито болка, които да замъглят съзнанието й. Имаше само едно странно, непознато за нея преди усещане за пълно безразличие и опустошение.
Изображението на телевизионния екран трепкаше и подскачаше, Сурин виждаше, че материалът е заснет непрофесионално. Но това, в края на краищата, не беше игрален филм, тук не беше важно как е заснет, а какво именно е заснето. Рубцов му беше забранил да гледа касетите, намерени у Яровой, бе наредил веднага да му ги донесе. Но този път на Сурин и през ум не му мина да изпълни нареждането на господаря. Просто да се чудиш откъде у Рубцов това дълбоко убеждение, че никой никога не би посмял да пренебрегне нарежданията му!
Василий Никанорович гледаше касетите не от любопитство. Беше му напълно безинтересно да разглежда голата любовница на Рубцов, която беше твърде слаба за неговия вкус. Камо ли пък семейните сцени, където семейство Яровие и техни роднини и познати се веселят на пикници извън града или в ресторанти. Искаше му се да знае дали наистина този хлапак Яровой е успял да заснеме момента, когато той, Сурин, получава пари от Рубцов. Сурин искаше да знае със сигурност точно в името на какво бе рискувал. Ако такъв запис на касета съществува, значи не го е извършил напразно и това някак смекчаваше ужаса от стореното.
Той вече бе прегледал всички касети, а така и не видя онази сцена. Затова пък видя лицето на бригадира на момчетата от Уляновск и неговия охранител. Босът разговаряше за нещо с Рубцов, после дълго и внимателно брои парите, които Рубцов извади от дипломатическото си куфарче. Ето, стиснаха си ръцете, бригадирът си тръгна. Това е било в събота, към три часа следобед. Сурин също ходи в събота, в четири и половина, но следващият запис на касетата беше направен вече в неделя, ето я датата в ъгъла на екрана. Излизаше, че на тези касети има компромат само срещу Рубцов, а Сурин няма нищо общо. Та значи за какво си бе взел грях на душата? За какво бе прекарал няколко безсънни нощи и онези страшни минути в дома на Яровой? Само за да прикрие за пореден път задника на своя господар?