Сурин изведнъж отчетливо си представи какво би станало, ако беше изпълнил нареждането на Рубцов и не бе прегледал какво е записано на касетите. Рубцов щеше да му каже, че на лентата е запечатано как Сурин получава месечната си заплата и ако той, Василий, се държи зле и не може както трябва да осигурява безопасността на Рубцов, ще изгорят и двамата, ако нещо се случи, защото ще намерят касетата. Непременно ще я намерят, защото Роман Дмитриевич няма намерение да я унищожи именно за да поддържа тонуса на приятеля си Вася, така че той да не се поддаде на неправилен стремеж да си гледа работата през пръсти и да изпълни лошо поредната молба-заповед на Рубцов. И Василий, треперейки от страх, покорно ще застава на задни лапички и ще прави каквото му заповядват. Разбира се, Сурин и без това ще прави всичко, което му нарежда Рубцов, иначе няма да спечели пари, но едно е да работиш за пари и съвсем друго — от страх. Той ще даде на Рубцов касетите, да прави с тях каквото иска и да казва каквото иска, само че Василий Никанорович ще знае със сигурност, че никой никога няма да докаже връзките му с Роман Дмитриевич Рубцов.
Глава 22.
„Трябва да си купя нов туш — помисли си Настя, докато прокарваше дългата четчица по миглите си, — този съвсем е засъхнал. И острилка за молива, защото вместо тъничка линия се получава нещо ужасно“.
Тя изпълняваше даденото пред себе си обещание да се гримира леко и колкото и да е странно, това не будеше у нея усещането за напразно губене на време, както беше по-рано. Затова пък внимателното разглеждане на тънките щрихи с молив в огледалото накара Настя да стигне до тъжния извод: зрението й катастрофално отслабва — само преди година тя можеше да си гримира очите просто застанала пред огледалото, а сега трябва буквално да си завира носа в него. Ще трябва все пак да отиде на очен лекар и да сложи очила. Колко не й се ще обаче…
— Льош, ще ми отиват ли очила, как мислиш? — попита тя Чистяков.
— Ами, пробвай моите — предложи той.
Настя сложи очилата. Почти веднага изпита болка в слепоочията и й се зави свят, макар че околните предмети станаха необичайно ясни и дори по-ярки. Тя уплашено ги остави на масата.
— Какво, винаги ли е така?
— Как? — не разбра Алексей.
— Главата ме заболя и ми се зави свят.
— Не бе, Ася, просто стъклата са центровани като за моите очи, а и диоптрите не са като за теб — търпеливо й обясни той. — Когато очилата са подбрани неправилно, винаги боли глава. Сядай да закусваш, всичко изстива.
Тя бързо изпи кафето и изяде сандвича, после се върна в стаята, за да реши какво ще облече. Долу дънките и безформените свободни фланелки, ще се облече като жена на почти четирийсет години. Поривът й обаче доста бързо започна да гасне — още щом Настя пробва първата пола. Не, тя не може да носи това, невъзможно е за един ден да пречупиш навик, създаван толкова години. Краката са някак голи, обувките бият на очи, тя вече не може да ходи с маратонки, а с обувки с ток няма да издържи цял ден. Особено ако не си седи в кабинета, а се наложи да ходи някъде. Добре де, ще направи компромис, реши Настя, няма да носи поли, но засега ще зареже и дънките, ще опита с панталон. А вместо удобните фланелки, които не пречат на движенията, ще облече блузка с къси ръкави. „В края на краищата това е само за един ден — утешаваше се тя, — трябва да опитам. Ако се чувствам много зле и некомфортно, пак ще се върна към обичайното си облекло. А може и да се окаже, че спокойно мога да съществувам с дрехи, подобаващи на жена на моята възраст. Виж, само обувките… Но в края на краищата нали прекрасно знам, че на света съществуват прилични обувки без токове, меки и удобни като пантофи и същевременно красиви — вярно, те струват безумно скъпо за мен. Може би някой ден, когато Льошка се оправи с тези идиотски данъци, ще мога да си купя такива обувки“.
— Льош — попита тя, надничайки в кухнята, където Чистяков след закуската бавно нареждаше пасианс, — какво е положението с нашите финанси? Много ли още трябва да пестим, за да платим данъка?
— Десетина дни, ако моите пиленца са здрави и не кръшкат от уроците. — Той размаха във въздуха една карта, избирайки къде да я сложи. — Не се тревожи, до петнайсети юли вероятно ще успея. Тръгваш ли вече?