— Да, трябва да побързам.
Настя пристъпи напред към мъжа си, за да го целуне за довиждане, и без да иска, бутна с крак поставената на пода паничка, от която само преди няколко дни пиеше вода кученцето. Паничката с неочакван грохот се плъзна до средата на кухнята и се удари в крака на един стол. Чистяков се намръщи и сложи валето пика върху дамата купя.
— Ася, нека да я махна най-сетне, ти постоянно се спъваш в нея. Ама каква е тая детска градина, така де!
— Не — упорито завъртя глава тя. — Нека си стои. Ще тренирам, ще я гледам, докато не свикна с мисълта, че кученцето го няма вече. Щом престана да плача, когато я погледна, тогава ще я махна.
Гласът й трепна — беше съвършено очевидно, че времето да се махне паничката още не е дошло. Но Настя не успя да се разплаче, вниманието й отвлече звънът на телефона.
— Настюха, виж сега какво — чу тя гласа на Коротков. — Светлана Медведева е в болницата. Пребита и май изнасилена. Ти ли ще отидеш, или да пратя някого другиго?
— Ще отида аз. А ти прати там и Миша за всеки случай.
— Добре. Запиши си адреса.
— Намерихме я в една градинка близо до улица „Дубнинская“. — Младичкият сержант от милицията погледна Настя със зачервени от безсънната нощ очи и вдигна длан до устата си, за да прикрие прозявката. — Беше в безсъзнание, отначало си помислихме, че е пияна, напила се е и е заспала там, където е паднала, вече искахме да я караме в изтрезвителното, започнахме да я качваме в колата и тогава полата й се дръпна нагоре… Що да видим — бельото й цялото разкъсано, по краката драскотини, такива едни характерни, нали знаете — когато двама държат човека за краката… За всеки случай решихме да я закараме в болницата. Лекарят каза, че с нея вече може да се разговаря, но вашите от „Петровка“ заръчаха да почакаме вас.
— Намерихте ли чантата й до нея?
— Намерихме, но без портмонето, аз проверих, защото и ние си помислихме, че може да е обир. Абе какви мъже се навъдиха напоследък, бе! — Той съвсем по детски окръгли очи. — Хайде, напил си се, това все още мога да го разбера. Ама да нападнеш младо момиче, да го пребиеш, да му вземеш парите, че и да го изнасилиш…
На Настя кой знае защо й дожаля за него, толкова млад и розовобузест, който трябва да прибира нощем из улиците пияници, вместо да ходи с момичета по дискотеки и после да спи спокойно в удобното си легло.
— Вие вървете — меко каза тя, — аз сама ще се оправя.
Сержантът благодарно се усмихна и отново се прозя. Сигурно работи в милицията съвсем отскоро, помисли си Настя, не е свикнал още с денонощните дежурства.
Когато се качваше към стаята, където лежеше Светлана, Настя се готвеше да види обезобразено от рани и синини лице, но въпреки очакванията й лицето на момичето почти не беше пострадало. То беше все така красиво, само че сякаш принадлежеше на много по-възрастна жена. Кожата беше все така гладка, без бръчки, но ъгълчетата на устните — отпуснати надолу, гънките около носа и устата — по-дълбоки, а очите — тъжни.
— Казвам се Анастасия, аз съм от криминалната милиция — представи се Настя. — Какво ви се е случило? Можете ли да разкажете?
— Не си спомням — тихо отговори Светлана и извърна очи.
— Не може да не си спомняте, не сте били пияна. Кой ви преби така, Света?
— Не ги познавам.
— А откъде се взеха? Просто ви спряха на улицата и започнаха да ви бият, или отначало разговаряхте с тях? Може би сте се запознали?
— Спряха ме и започнаха да ме бият…
Колкото повече въпроси задаваше Настя и колкото повече чуваше неопределени отговори, толкова по-силно се убеждаваше, че Медведева лъже. От думите на пострадалата жена излизаше, че тя е минавала през градинката, когато насреща й са изникнали трима или четирима (не си спомня точно) пияни мъже, които започнали да я бият, а после я изнасилили. Защо не е викала ли? Ами затиснали й устата с ръка. Какво е правела в градинката след полунощ толкова далече от дома си? Отивала към метрото. Откъде? От никъде, просто се разхождала. Може би се е прибирала от гости? Не, тя нямала познати, които да живеят на улица „Дубнинская“. Как са изглеждали тези мъже? Не ги видяла добре, било тъмно, там няма улични лампи.
— Лъже, за всичко лъже — въздъхна Настя, когато се срещна с Миша Доценко, който я бе изчакал пред входа. — Прикрива някого. Или самата себе си.