— … Андрюша се покайваше и си посипваше главата с пепел, задето провел лошо първия разговор с Медведева, освен това каза, че му се сторило, сякаш тя прекрасно знаела за кого става дума и кой е Фена, но по някакви съображения криела това. Спомняш ли си?
— Ти обаче не присъстваше тогава — веднага го парира Настя. — Тебе по-късно те включиха в групата.
— Мишка ми разказа. Подробно и цветисто.
— Клюкар е тоя твой Мишка.
— Какъв клюкар! Той е прекрасен разказвач. Е, продължавам да обяснявам гениалната си идея. Светлана прекрасно знае кой е Фена и когато при нея внезапно се изтърсва твоят… старши лейтенант Чеботаев и казва, че ще й покаже снимки, как е трябвало да реагира? Трябвало е да се уплаши — ами ако ей сега види ОНЗИ човек? И естествено, докато е гледала тези снимки, тя не може да е останала равнодушна — нали човек не овладява страха си толкова бързо, отначало пребледнява, после се изчервява, ръцете и краката му се разтреперват и така нататък, макар че всичко вече е свършило и торпедото е префучало встрани от него. Ето това е станало в действителност.
— Ти си фантазьор, Сержик… — Настя се запъна, впери поглед в отворения прозорец и си помисли, че само преди година от мястото си зад бюрото можеше да види отделни струйки от дъжда, а сега не ги вижда, всичко се слива. — Касетите. От Яровой са взели касети. Излиза, че Светлана не ни го е предала, а го е запазила за себе си. Те заедно са шантажирали някого. И този някой е убил Яровой и е взел касетите. Не, Сержик, ти не си фантазьор, ти си гений. Казвал ли ти го е някого?
— Лично аз ти го казах преди пет минути. Не кради хорските мисли, Павловна, не е хубаво.
Настя решително стана иззад бюрото и взе чантата си.
— Да вървим в болницата.
Игор Лесников реши да достави удоволствие на Женя и й определи среща в същото заведение в търговския комплекс — „Охотний ряд“, където го бяха зарадвали цените и асортиментът от пресни сокове. В края на краищата днес смяташе да отправи към момичето толкова неприлична молба, че се налагаше да подслади хапчето.
— Женечка, моите колеги внимателно прегледаха документите, които вие любезно им предадохте — поде той. — Но за съжаление те не са достатъчни. В бележниците също не открихме имена, които биха могли да потвърдят вашите подозрения. Разбирате ли, ако баща ви наистина… ммм… е свързан с престъпния бизнес, но и до днес живее и процъфтява благополучно, това означава само едно: той има свои хора в нашето ведомство, в нашите служби, които му помагат. Разбирате ли за какво говоря?
— Да, разбирам.
— В бележниците не намерихме нито един телефонен номер на служител в МВР. Може би баща ви има друг бележник и се свързва с тези хора пряко, а не чрез вас?
— Разбира се, той има електронен бележник, винаги го носи със себе си. Но щом ви интересуват неговите познати от милицията, ще ви го кажа и така. Аз познавам чичо Вася Сурин.
— Чичо Вася ли?
— Василий Никанорович.
— Кой е той? Къде и като какъв работи?
— Не знам. Струва ми се — в министерството, но не съм сигурна.
Ясни очи, обградени от дълги ресници, пълнички като на дете устни, розови без червило, нежна кожа, чисто, младо лице. Разбира ли това момиче какво става сега? Разбира ли, че както седи в заведението и пие през сламка морковено-ябълков сок, тя предава родния си баща и неговия „чадър“ от милицията — някой си Сурин? Господи, колко прости са нещата понякога! Детективи си блъскат главите с месеци, с години, търсят посоки, източници на информация, правят оперативни разработки, за да надникнат поне с крайчеца на окото в чужди документи или бележници, а тук идва едно дете и всичко носи само. И разказва всичко. Освен ако цялата работа е измама… Ами ако Коротков е прав? Е, сега ще проверим.
— Женечка, имам към вас една молба, може би малко необичайна. Не я приемайте като обидна. Баща ви само в службата ли съхранява документите си?
— Не, и вкъщи също.
— И вкъщи те се намират…
— В сейфа — с готовност каза Женя. — В стаята на татко.
— И ключът…
— Аз имам ключ. Татко често ме праща от службата до вкъщи да му донеса някои документи или обратното — да ги прибера в сейфа. Искате ли да ги видите?
— Ако ми позволите.
— Разбира се.
Ясни очи, открита, дружелюбна усмивка. „Тя е или пълна глупачка, или кристално, до идиотизъм честна, или невероятна актриса“ — помисли си Игор, докато плащаше сметката.