Още с влизането в апартамента Игор попита:
— Женечка, а вие сега къде сте? Имам предвид — какво знае баща ви?
— При вас, на „Петровка“. Днес ме разпитва следовател.
— Кой ви посъветва да му кажете така?
— Никой. Сама го измислих. Така пише в книгите.
— Женечка, за в бъдеще имайте предвид, че на „Петровка“ не работят следователи, там изобщо няма следователи. Но често идват при нас, това е вярно. Затова, ако разказвате на баща си как ви е разпитвал следователят, да не вземете да кажете, че той има свой кабинет. И още нещо: можете ли сега да се обадите на баща си, за да се убедите, че той е в офиса и няма да дойде тук?
— Да, разбира се.
Женя взе телефона, набра номер.
— Татко, ще ти трябвам ли скоро? Не, още около час и половина, тук дойде един следовател… — При тези й думи Игор одобрително кимна и вдигна палец. — … Който иска да ми зададе няколко въпроса. Не, засега с мен разговаря само Игор Валентинович, а следователят дойде едва сега. Да, добре, татко, ще го направя.
Тя затвори телефона и погледна Игор въпросително.
— Правилно ли казах всичко?
— Женечка, браво на вас — напълно искрено отговори Лесников.
— Тогава да вървим в татковата стая, ще отворя сейфа.
„Колко е просто всичко, колко е лесно, просто не може да бъде“ — въртеше се в главата му, докато гледаше как Женя отваря сейфа, изважда съдържанието му и го подрежда на дивана. Пари, и то доста. Дебели пачки долари, една пачка рубли. Калъфи със скъпи украшения. Доста безформен полиетиленов плик, дори е трудно да си представи човек какво има в него. Папки с документи.
— Вие обаче сте мома с добра зестра — пошегува се Лесников и посочи кадифените кутийки. — Ваши ли са тези украшения?
Лицето на Женя за миг се затвори, сякаш се вледени.
— Това са украшенията на татковата любовница — каза тя, впрочем напълно спокойно. — Тя е омъжена и не може да държи вкъщи подаръците от татко, затова той й ги подарява, а после ги съхранява тук. Когато тя трябва да си сложи нещо, татко й го занася, после пак го скрива тук.
„Момичето ревнува — мярна се в главата на Игор, докато отваряше методично кутийка след кутийка. — Мога да си представя колко й е обидно — носи само евтини дрешки, дори ушите й не са пробити, не носи обици, а баща й пред очите й отрупва с диаманти и изумруди някаква си чужда лелка. Горката!“
Той извади миниатюрен фотоапарат и въпросително погледна Женя. Тя кимна.
— Искате да преснимате документите ли? Добре, аз ще ви помогна.
С ловкостта на опитен деловодител тя вадеше листовете от прозрачните джобове и с точни движения ги прибираше обратно. Така, с това е приключено. Май всичко е готово. Не, тук има и някакъв плик…
— А какво има в плика? — попита Лесников.
— Не знам, за пръв път го виждам. Преди няколко дни отварях сейфа и нямаше никакъв плик.
— Да погледнем ли? — лукаво се усмихна Лесников и й намигна.
Женя също му намигна и се усмихна.
— Хайде.
Тя с едно движение хвана плика за ъгълчетата и го обърна. На пода се изсипаха малки касети, изтропа видеокамера. Ха, я виж ти!
— Женечка. — Той се постара с нищо да не издаде вълнението си и да говори леко и свободно. — А сега трябва да се обадя по телефона. И моля да ме извините, но това е строго конфиденциално. Дори на вас не мога да позволя да слушате.
— Да, да, разбирам, ето го телефона, на масичката. Аз ще изляза. Искате ли да направя кафе?
— Ами баща ви? Сигурна ли сте, че няма да дойде?
— Сигурна съм. И после, дори да дойде, ще му кажа, че след разпита сте ме докарали до вкъщи и аз съм ви поканила на чаша кафе. Какво лошо има в това?
— Нищо.
„Нищо — мислено повтори той, докато набираше телефонния номер. — Освен дето ти, миличка, съзнателно или несъзнателно даваш на милицията възможност да вкара татенцето ти в затвора и на всичко отгоре черпиш милиционерите с чаша кафе, купено с татковите ти пари. Да знаеше това Рубцов — сигурно щеше да откачи“.
— Ало, Настя, ти имаше на едно листче серийния номер на камерата, която е изчезнала от дома на Яровой, — припряно и тихо заговори той в слушалката. — Да… Да… продиктувай ми го бързичко… не, после ще ти обясня, първо ми дай номера… така… така… благодаря. Край, Каменская, аз намерих камерата. В домашния сейф на Рубцов. Да, и касетите са тук. Капачето ли? Какво общо… Сега ще видя. Да, счупено е. По-точно съвсем е отделено… Както решиш… Не, сега си е вкъщи. А той преди половин час беше в офиса си и не смяташе да излиза. Добре, ще го направя.