— Ела да ти покажа нещо.
Този път на екрана нямаше нищо порнографско. Трима напълно облечени мъже разговаряха за нещо, после се появиха пари и всичко приключи със здраво ръкостискане.
— Видя ли? Целият ми сейф е препълнен с фотороботи на тоя субект. Бригадирът на уляновската банда, неговата верица. Има данни, че убийството на господин Сенкин е негова работа…
Глава 23.
Прибрали са Володя в милицията заедно с онези, дето я… Не, Светлана не призна това, но жената от криминалния отдел, която току-що си отиде, каза, че Володя и тези гадове сами са признали всичко. В апартамента му са намерили и портмонето й. Сега ще има съд, ще ги вкарат в затвора. Нейният Володя ще влезе в затвора. Нима всичко е свършено? Нима всичко беше напразно — всички нейни опити да поддържа човешкия му облик, да го измъкне от ямата, да го спаси? Тя не успя навреме да му подаде едно рамо и Володя рухна. Тя е виновна за всичко, само тя. Защо отиде при него? Защо, защо? Да си беше седяла вкъщи, тогава нямаше да се случи този кошмар, тя нямаше да е сега в болницата, нямаше да дойде милиция и нямаше да арестуват Володя. И всичко щеше да си остане, както преди. А след няколко дни, когато получи обещаните пари, Володя можеше да започне своя проект… Сега няма да има нищо такова. Никакъв проект. И пари не й трябват вече. Трябва да се обади на онзи човек и да се откаже от размяната. Беше толкова хубав вариант — предлагаха й да се премести в стая в комунално жилище и да получи срещу това петдесет хиляди долара. И Светлана беше готова да направи тази размяна — нека е само една стая, нека е в комунално жилище, но какво значение има това, когато става дума за нейния единствен, най-прекрасен, най-любим мъж, за чието спасяване и благополучие тя би дала не само апартамента, но и живота си.
Жената от милицията дълго и педантично я разпитва за какви пари е говорил Володя. Света би могла да разкаже — нали в това нямаше нищо престъпно, но… Страшно се срамуваше. Не можеше да признае, че е смятала да размени двустайния си апартамент срещу стая в комунално жилище в стар занемарен блок, та получените от размяната пари да даде на човека, който постъпи така с нея. По-добре изобщо нищо да не си признава, по-добре всички да си мислят, че Володя окончателно е спиртосал мозъка си и не знае какво говори. Ама как, как е могъл да каже в милицията, че Света е обещала да му даде тези пари! Защо го е казал? Нима не е разбирал в какво положение я поставя?
„Не е разбирал“ — внезапно просветна в главата й. И не е бил в състояние да разбира. Та нали през всичките тези години тя, Светлана, бе правила всичко, та той да не разбира в какво се е превърнал. Постоянно му бе повтаряла, че го обича, че е чудесен, талантлив, че всички помнят неговата блестяща актьорска игра и затова при срещи с хора той трябва да изглежда по съответния начин. Бе твърдяла, че всичко в живота тепърва му предстои, че той ще успее и че не бива да се отчайва. Бе го хранила и обличала, чистила апартамента му и прала, бе го убеждавала да не пие или поне да пие по-малко. Нито веднъж не му повиши тон, нито веднъж не се развика, не тръшна врата, дори плесниците и побоите изтърпяваше мълчаливо и с радост приемаше неговите закъснели извинения. Е, какво можеше да разбира той, когато до него постоянно беше човек като нея? Само едно: че наистина е чудесен и талантлив, че всички го помнят и уважават, а дето пие — това е просто невинна лудория, обичайният начин на живот на нормалния руски мъж, още повече на човек на изкуството. Той бе отвикнал да мисли самостоятелно, бе отвикнал да се грижи за себе си и да има вкъщи поне парче хляб. Че защо да се грижи? Светка ще купи и ще донесе всичко, ще го приготви и ще му го сложи в устата. Бе престанал дори да се опитва да се види отстрани, за да разбере какво представлява, в какво се е превърнал, как живее. Че защо да се опитва? Нали Светка казва, че той е най-прекрасният от всички и ще преуспее.
Значи е така. Светка всичко му прощава, значи той се държи нормално, защото нали ако правеше нещо съвсем неприемливо, тя щеше да го напусне. А тя не го напуска, значи всичко е наред, момчета, ще продължаваме и занапред в същия дух! „Той е отвикнал да живее — ужасена си помисли Светлана. — Защото през последните години аз живеех вместо него. Именно аз вместо него се стараех да оцелея, да се съхраня, да не се пропия окончателно. Аз се стараех той да изглежда прилично и да живее в човешки условия. Аз, аз правех всичко вместо него. Дори мислех вместо него. Никога за нищо не настоявах, живеех отделно, защото исках да бъда приятна и ненатрапчива. Никога не го карах да се лекува, защото само щом споменавах за лечение, той започваше да се ядосва и да ми крещи, а аз исках с мен да са свързани само положителни емоции. Не му се сърдех и не правех сцени. Позволявах му всичко. Бях сигурна, че любовта, нежността, грижовното внимание и моралната подкрепа могат да излекуват всяка болест, дори тази. И ето го резултата“.