— Абе, я не откачай! — избухна Сурин. — Какво общо има тук наследствеността? Да не би момичето да пие, да се шляе без работа и да взема наркотици? Ти не я пускаш на крачка от себе си! Какво общо има между тези писма и наследствеността? Може би си мислиш, че ще стане проститутка само като ги прочете? В края на краищата вземи само ти да отваряш пощенската кутия, прибирай писмата — и тя няма вече да ги чете. Защо натоварваш мен с тази работа? Сякаш че ако намериш това момче, наследствеността никога няма да се прояви. Знаеш ли какво казва народът? На когото е писано да го обесят, никога няма да се удави. Каквото й е писано на твоята Евгения, това и ще стане, а писмата тук не играят никаква роля.
Струваше му се, че говори убедително и логично и сега Рубцов ще се усмихне, ще го потупа по рамото и ще каже: „Прав си, Вася, нещо се изхвърлям от уплаха. Забрави за това, я по-добре да си хапнем пържолите, че вече изстиват“. Но Рубцов кой знае защо не каза това. Очите му станаха още по-светли и студени, сякаш вътре в главата му някой изключи отоплението и само след няколко секунди лицето му щеше да се покрие със скреж.
— Ти наистина ли не ме разбра, или не искаш да ме разбереш? — попита Рубцов. — Ако не си ме разбрал, ще ти го обясня по-простичко, по-достъпно. Евгения е вече на деветнайсет години, аз правя всичко възможно, за да контролирам поведението й, но не съм в състояние да бъда до нея двайсет и четири часа в денонощието. И ето, става ясно, че в момент, когато не съм бил наоколо, тя се е запознала с някакъв странен тип, който сега й пише странни писма с още по-странни признания. Нещо повече, твърди, че на никого няма да позволи да каже лоша дума за нея. Кой е този, държа да науча, дето говори лоши думи за дъщеря ми? Каква е тази среда, за която нищо не знам? Евгения ме уверява, че не знае за какво става дума, и от това мога да си направя само два извода: или тя лъже, или на автора на тези писма му хлопа дъската. Прекалено добре познавам дъщеря си, за да допусна, че тя може да лъже така. Сигурен съм, че нейният почитател е луд, защото само луди хора могат днес, в края на двайсети век, да пишат писма на непознато момиче. Той знае къде живее дъщеря ми, така че имам ли гаранция, че няма да поиска да се сближи с нея? Имам ли такава гаранция, тебе питам, Вася? И не искам да се тревожа по цели дни, че Евгения може да стане жертва на маниак. Опитах се да поговоря с нея, да я вразумя, да я наплаша, но тя не иска и да чуе, не вярва, че това момче е откачено, изпълнена е с глупави романтични мечти и идиотски представи за голямата любов. Не би проявила предпазливост, ако отново го срещне на улицата. Ето защо искам да го намериш и да го махнеш от пътя й, да го прибереш в затвора например. Стана ли ти ясно сега?
— Кристално — промърмори Сурин, — ти ми го обясни като на пълен идиот.
— На пълни идиоти аз обяснявам по друг начин — надменно се усмихна Рубцов. — А за тебе лично ще добавя още нещо, в случай че не искаш да ме разбереш. Ти, Васенка, винаги трябва да се стремиш да ме разбираш, колкото може по-добре. Това е в твой интерес и аз ще бъда много изненадан, ако изведнъж се окаже, че не го знаеш. Сещаш се, нали?
— Знам го — процеди през зъби Сурин, без да повдига поглед от пържолата, която само преди десет минути излъчваше толкова апетитен аромат, а сега изглеждаше просто гадна. — Давай писмата, ще помисля какво мога да направя с тях.
Рубцов му подаде дебел бял плик.
— Няма да помислиш какво можеш да направиш, Васенка, а ще направиш всичко възможно. Намери човече, което да се заеме с това, аз ще платя за работата му. Само че това същество трябва да има пипе и да е достойно за доверие.
— За каква сума мога да говоря с него? — попита Сурин.
— Без значение. Работата трябва да се свърши. Ще ме задоволи всякакъв резултат, стига да отговаря на реалността, а не да бъде плод на нагли фантазии, разбираш ли ме? Дори съм готов да чуя, че Евгения ме лъже жестоко, че се е събрала с някаква компания, за която аз нищо не знам, и в тази компания някой има основания да говори лоши неща за нея. Трябва обаче да знам истината.
„Истината, та истината — злобно си мислеше Сурин, докато се прибираше към службата. — Истината му дай на него, правдолюбеца неден! Заради неговата любов към истината сега аз трябва да си скъсам задника, за да търся оперативен работник, който ще се наеме да поработи с тези писма. Вярно, добре е, че Рубцов плаща за работата — срещу пари е по-лесно да се намери човек, но нали не всеки става за тази работа. С пипе в главата и достоен за доверие! Че откъде да го взема толкова точен?“