— Вярвам ти — усмихна се Настя, — само че кога ще стане това? Отпуските си за тази година ще използваме сега, а до следващото лято има мнооого да чакаме. Още повече, не забравяй, че Житената питка ме пусна извън графика, така че следващата година ще почивам по което и да е време, само не и през лятото. Така че днес можеш да даваш всякакви обещания, далече сме от деня на изпълнението им. Защо не ми обещаеш бразилски карнавал?
Алексей я погледна смаяно и отмести празната чиния.
— Искаш да отидеш на карнавала в Бразилия? Нямах и представа, че съпругата ми е толкова амбициозна…
— Не, не искам да ходя на карнавал, не обичам шумните тълпи. И в Бразилия не ми се ходи, полетът е много дълъг. Но мога да попитам, нали така?
— Питайте — ще ви се отговори — отвърна с шега той.
След вечерята Настя се зарови в новите речници, радостно предвкусвайки и работата върху превода, и онова неоспоримо предимство на отпуска, което позволява да не скачаш от звъна на будилника в шест и половина сутринта. Но я очакваше разочарование. Обаждането на редактора от издателството я лиши поне от половината й слънчеви илюзии.
— Много съжалявам, но за близките два месеца не са ни нужни преводачи. Всички книги вече са разпределени, но ако се обадите наесен…
— Не, отпускът ми е сега. Благодаря, извинете за безпокойството.
Настя затвори и тъжно впери очи в речника, станал вече ненужен.
— Сама съм си виновна — каза мрачно на Алексей, — такива неща се планират предварително, трябваше да си уговоря работата още през март.
— Но нали не знаеше със сигурност дали началникът ще те пусне — взе да я утешава Чистяков. — И после, през март ние още се надявахме, че ще съберем парите. Не се тормози, Асенка, ще се справим. Хем ще си отспиш добре, ще си починеш.
Настя шумно затвори речника и решително тръсна глава.
— Не, тая няма да я бъде. Ние семейство ли сме, или съседи от комунално жилище? И аз ще давам частни уроци, напразно ли мъкна в главата си пет езика? Там те просто се вкисват неизползвани, прашасват.
— Защо пък не? — оживи се съпругът й. — Чудесна идея.
В приемната беше прохладно и тихо, след седем вечерта суетнята, която цареше тук денем, изглеждаше измислена или сънувана. Огромният стенен часовник показваше осем без десет. Женя търпеливо чакаше. Скоро ще се отвори облицованата с кожа врата, от нея ще излезе баща й и ще я закара вкъщи.
Женя отиде до високото колкото човешки ръст огледало. Господи, колко й беше отвратително да вижда отражението си! Грозен сив костюм с бяла блузка, ужасни старомодни обувки с тъп нос и ниски широки токове. Лицето — без грим, мижаво и неизразително. Дългата тъмна коса — сплетена в дебела плитка. И което е най-отвратителното — тия идиотски къси бели чорапки. Защо, защо трябва да изглежда така? Защо баща й я кара да се облича и сресва именно така — сякаш е на тринайсет години? Тиранин! Садист! Но тя не може нищо да направи, изцяло е зависима от него — нали той я издържа, тя няма собствени пари, за да си купува стилни модерни дрехи и да изглежда като елегантно съвременно момиче. Не може да противоречи на баща си, може само плахо да моли, като естествено получава в отговор категорични откази.
Женя не чу как зад гърба й вратата се отвори и се сепна едва когато досами ухото й прогърмя гласът на баща й:
— Какво толкова гледаш? Рано ти е да се въртиш пред огледалото.
Тя непохватно се обърна, удари бедрото си в ъгъла на масата, лицето й се изкриви от внезапната болка и пламна в алено.
— Слонче — недоволно подхвърли баща й. — Хайде, ще се прибираме.
Женя припряно грабна чантичката си и покорно го последва.
Денят тръгна зле още от сутринта. Думите, написани в обявата, лепната на вратата на входа още преди седмица, се превърнаха в пълна реалност — от понеделник спряха топлата вода.
В метрото беше станало нещо, така че влакът стоя в тунела между станциите „Семьоновская“ и „Електрозаводская“ цели двайсет и пет минути, поради което Настя беше принудена да тича с всички сили от станция „Чеховская“ до сградата на „Петровка“. Когато най-сетне влетя в кабинета си, видя, че през нощта през отвореното прозорче се е посипало безумно количество пух от тополи, който нагло се беше разположил, скупчен на огромни кълба, по всички ъгли и което беше много по-гадно — по всички повърхности. Пух плуваше в каната с вода и изпълваше чашата, от която Настя се бе надявала да пие кафе преди започването на оперативката. Тя отчаяно погледна часовника и разбра, че ако тръгне да изхвърля водата от каната и да мие чашата, определено няма да успее да пие кафе.