Дороти Кумсън — Когато бях невидима
Пролог
Лондон, 1988 г.
— Деца, днес към нас ще се присъедини нова ученичка. — Всички бяха със сини училищни униформи и седяха на подредените в редици дървени чинове. Вероятно гледаха към мен, но аз гледах към учителката. Едното ѝ ухо беше по-голямо от другото (чудех се дали знае това) и косата ѝ стигаше чак до гърдите. — Моля, посрещнете Вероника Харпър.
Много деца ахнаха, други се провикнаха „Еха!“. Чак тогава ги погледнах. Защо реагираха така на името ми? Някои се бяха обърнали към момиче, което се взираше право в мен с широко отворени очи.
— Точно така — каза новата ми учителка, — това е втората ни Вероника Харпър в класа. Само че се изписва различно. Малкото име на нашата Вероника Харпър се пише с „к“, а името на новата Вероника Харпър се пише със „с“1 Интересно, нали? Двете имена се произнасят съвсем еднакво, но се пишат различно, както двете момичета са на осем години, имат едно и също име, но изглеждат съвсем различно.
Усмихнах се на Вероника Харпър с „к“. Реших, че тя е най-красивото момиче, което някога съм виждала.
— Но колкото и да е интересен този факт, скоро ще стане много объркващо — каза новата ми учителка. — Имаш ли някакво галено име, Вероника? — обърна се тя към мен.
Кимнах и отговорих съвсем тихо:
— Наричат ме Рони.
— Чудесно. А ние наричаме другата Вероника — Ника, значи всичко е наред. Е, искаш ли да седнеш до Ника, за да започнем часа? — Краката ми трепереха, докато вървях към другата Вероника Харпър и всички се взираха в мен. Ника, сигурно няма да имаш нищо против да покажеш на новата си съученичка училището? — попита учителката. Ника не успя да отговори или дори да кимне, преди учителката да добави: — Добре, добре. — После стана и отиде до черната дъска.
— Радвам се да се запознаем, Вероника Харпър — прошепна ми Ника, когато седнах на свободния чин до нея.
— Двете Вероники! — сопна се учителката, без да се обръща от черната дъска. Сякаш имаше свръхестествен слух или нещо такова. — Надявам се, че не си говорите. Нали не искате да ви разделя още първия ден?
— Не, госпожице отвърна Ника.
— Не, госпожице — казах аз.
Така или иначе не беше възможно. Не беше възможно вече да ни раздели, защото ние щяхме да станем най-добри приятелки.
1.
Ника
Бирмингам, 2016 г.
Тук съм от часове.
Може и да не е минало толкова много време, но така го усещам. Като че ли седя на тази неудобна пластмасова пейка — с опряна на коленете глава, обгръщайки тялото си с ръце, сред шумовете на полицейския участък — толкова дълго, че усещам как животът ми изтича. Хора влизат и излизат, разговорът на полицаите зад бронираното стъкло на приемното гише е точно на границата на слуховия ми обхват и аз не мога да го разбера, нито да се вкопча в него. Всеки път, щом вратата се отваря, ме връхлита шум от външния свят, и той, като всичко останало, е напомняне, че вероятно не бива да правя това.
Вероятно фактът, че се налага да чакам, за да говоря с някого, е знак, че не бива да го правя. Може би трябва да вдигна глава, да стана и да изляза оттук. Да се плъзна отново в света навън и пак да изчезна — да стана така безлика и невидима като всички останали там.
Може би защото се налага да чакам — и съмнения, каквито не изпитвах, преди да дойда тук, се настаняват в ума ми като гълъби по покрив, — трябва да призная колко глупаво е всичко това. Може би трябва да съм доста по-реалистична относно последствията, как тази постъпка ще се отрази на живота на всички, които познавам. Може би трябва да спра да мисля за справедливост и да започна да мисля за истинския живот и за онова, което всъщност се случва с хора като мен.
Един глас вика името ми.
Вече е късно да бягаш, късно е да размислиш, казвам си. Вдигам бавно глава, спускам крака от пейката, опирам ги на пода, търся с поглед човека, който е извикал името ми.
Препъвам се леко, когато ставам, но успявам да запазя равновесие, свивам пръсти към дланите си в опит да скрия треперенето им. Няма вече път назад. Трябва да приключа с това сега.
— С какво да ви помогна? — пита ме полицаят. Цивилни дрехи, явно е детектив, както бях настояла. Идва до мен, но не твърде близо. Не иска да се приближава толкова до такава като мен. Ако не се брои леко отегченото му, незаинтересовано изражение, думите му звучат неутрално и любезно: — Полицаят на приемното гише каза, че сте поискали да говорите с детектив, но не сте обяснили за какво става дума?