Бирмингам, 2016 г.
— Не е нужно да ме карате чак до вратата — казвам на детектив-сержант Бренан от задната седалка, когато наближаваме дома ми. Знам, че имат адреса ми и могат да се появят по всяко време, но трябва да съм внимателна. Да, може и да правя това нещо, но все пак не съм съвсем неразумна. Най-добре ме оставете през две улици… Някъде тук. Ще измина останалото пеша.
Детектив-сержант Бренан ме поглежда за миг в огледалото за задно виждане и намалява, сякаш ще спре. Но не спира. Продължава, мъчително бавно, този път нарочно, като че ли иска да се увери, че всеки на улицата ще ме види в полицейската кола. И ще започне да се пита дали не съм направила някоя глупост, особено след случилото се преди по-малко от седмица.
Свеждам очи към скута си, чудя се защо толкова много иска да ме убият.
Лондон, 2001 г.
— Скъпа, ще те помоля да направиш нещо за мен.
Блед и треперещ, Тод беше коленичил пред мен. След като прекара нощта навън (откриване на нощен клуб), под очите му имаше тъмни семки, кожата му бе на петна, които от време на време се зачервяваха, а косата му беше щръкнала там, където постоянно прокарваше пръсти. Обикновено сутрините след такава нощ беше намусен и сприхав, изнервен и блед, и аз се опитвах да не му се пречкам. Никога не беше коленичил пред мен и не ме бе молил за помощ.
Половината нощ крачи из дневната, държа ме будна с шума, който създаваше, ръмжеше ми да се връщам да спя, когато го питах какво има. Цялата сутрин говори по телефона, сигурно с Мъри, като ту ръмжеше, ту крещеше, после плачеше и се молеше. Знаех, че накрая ще захвърли телефона и аз ще стана следващата мишена на раздразнението му.
Седях в крайчеца на новия му диван, четях си кротко (когато той беше в такова състояние дори четенето бе твърде шумно за него и го караше да ми крещи) и чаках да получа своя дял от гнева му.
Наистина не очаквах да коленичи пред мен треперещ и готов да се разплаче. Сигурно имаше нещо общо с начина, по който набързо ме изгони от клуба предната нощ. Както винаги, той обикаляше, говореше с важните хора — знаменитости или бизнесмени, — а на мен съскаше да продължавам да пия, вместо да стърча до него и да не казвам нищо. По някое време, обикновено когато вече бях твърде пияна, за да мога да направя нещо повече от това да седна сама в някое ъгълче, той изчезваше и се връщаше с пура, ухилен и със замаян поглед. Миналата нощ изчезна за по-малко от пет минути, преди да се върне през тълпата, буквално да ме грабне от мястото ми и на практика да ме извлече навън. Бях пияна, изморена, краката ме боляха от новите дизайнерски обувки, които ми беше купил за тази нощ, затова не разбрах съвсем какво става. Обикновено, когато се държеше така, ме обвиняваше, че съм флиртувала с някого, когато всъщност бях седяла съвсем сама и пиех двойната водка с кола. Излязох от клуба, препъвайки се с високите обувки, като стисках предмишницата му, за да не изгубя равновесие. Внезапното проблясваме на светкавици ме заслепи за миг и аз пак залитнах и го ядосах още повече — ръката му стискаше моята болезнено, докато ме влачеше към черната кола, с която бяхме пристигнали, а после буквално ме блъсна на задната седалка.
По целия път до дома ми беше зле. Не само заради алкохола, но и защото щях да си имам неприятности, задето пих толкова много и го изложих пред репортерите. Но нищо не се случи. Влязохме в апартамента и вратата се затръшна силно зад нас, а той дори не погледна към мен. Аз чаках до вратата да каже нещо, да излее присмеха си заради моите грешки тази нощ, да реши в коя стая ще влезем, за да „обсъдим“ случилото се. Вместо това, без почти да ме погледне, натисна няколко бутона на телефона си и тръгна към банята. Аз стоях и чаках. Това беше нещо ново. И плашещо. Какво ще прави? Този път няма да ми обръща внимание? Ще ме накаже с мълчание? Чаках ли чаках, чаках, докато стана ясно, че той няма да се върне. Слушах гласа му от банята, силен и гневен. Трябва да се е случило нещо ужасно, реших. Нещо толкова важно, че не иска да говори за него пред мен.
Сега явно щеше да ми каже какво се е случило и как мога да му помогна. Хвана ръцете ми и нежно поглади с палци вените по тях.
— Ники, сега имам огромна нужда от теб, каквато не съм имал никога през живота си — каза той. — Скъпа, снощи направих нещо много глупаво. За първи път се случва, но може да съсипе всичко. Можем да изгубим всичко това. — Той описа с поглед стаята. — Тъкмо щях да дръпна няколко писти снощи в клуба — продължи той, — но нали беше откриване, и имаше много репортери и фотографи. Преди да се усетя, някой ме е снимал как го вадя от джоба си. Скъпа, не мога да си позволя да ме хванат с подобно нещо.