— О, господи, това е ужасно! — казах аз. Но нямах представа какво иска да сторя.
— Скъпа, трябва да кажеш, че дрогата е била твоя — каза той, взирайки се право в очите ми, приковавайки ме с умоляващия си зелен поглед. — Знам, че нямам право да го искам от теб, но ако го изиграем добре, можем да кажем, че съм я взел от теб, сложил съм я в джоба си и съм забравил, че е там. И съм я извадил точно по време на снимката.
— Но дрогата не е моя — казах аз.
— Знам, знам, не е честно така, но ако ме разкрият… „Грийнбей Парк Рейнджърс“ имат клауза в договора за това и могат да го прекратят по всяко време. Ако разберат, че съм направил такава грешка дори веднъж, ще приключат с мен. Това ще е край на всичко, за което работих толкова усилено. Могат да си поискат и парите. Ще се наложи да се изнесем оттук, да продадем колата, няма да има повече лимузини и хубава пиячка.
Понечих да кажа „Няма значение“, че щом сме заедно, няма значение дали имаме пари и аз ще си намеря работа, за да помагам, но се спрях. Той не би се съгласил с това, никога. Вгледах се в него и видях страданието, изписано на лицето му. Той беше изплашен. Много изплашен. Аз познавах страха и не го пожелавах на никого, камо ли да позволя да тегне на плещите на човек, когото обичах толкова много.
— Но не мисля, че някой ще повярва на тази история — казах внимателно.
— Виж, щом разберат, че дрогата не е била моя, цялата работа ще утихне и никой няма да го спомене отново. Ще бъде вчерашна новина, честна дума, скъпа. Всичко ще е наред, никой няма да си спомни, че си внесла дрога в някакъв си клуб. Особено когато кажем, че ще започнеш лечение. Ще направим значително дарение на някоя фондация за борба с дрогата и тогава всички ще забравят и за теб, и за коката.
Звучеше сякаш и той бе забравил за мен и за коката — тоест, бе забравил, че е лъжа и всъщност не съм се забърквала с наркотици, никога, камо ли снощи, камо ли дотам, че да трябва приятелят ми да ги конфискува от мен. Но това беше глупаво, как би могъл да го забрави? Той ме обичаше и знаеше истината, аз знаех истината. Нищо не можеше да промени истината. Нищо не можете да промени реалността.
Бирмингам, 2016 г.
— Дай ни минутка — казва детектив-сержант Бренан на колегата си. Това е странно прибиране у дома, сякаш всички пътуваме сами, тъй като никой не е продумал и не е погледнал към останалите. Другият в колата дори не се озърта към мен, преди да откопчае колана, да слезе и да затвори вратата. Отдалечава се малко по улицата и спира, вади цигара, пали я. Пред дома ми се мотаят някакви момчета. Доста по-млади са от мен, но не и тийнейджъри. Тази част на града никога не е съвсем спокойна; рядко се изпразва от хора, звуци и движение. Нощем ярките светлини създават островчета, около, които хората се събират, за да разговарят, защото не искат да излязат на светло. Това е част от цената, която плащаш, когато живееш някъде, където не ти искат лична карта, за да наемеш стая и да ползваш общата баня. Момчетата забелязват полицая до уличната лампа, който пуши бавно и открито се взира в тях, и решават да си тръгнат. Не искат неприятности, не искат да се окажат на точното място в точния момент, за да бъдат заподозрени в поредното престъпление. Двама от по-хитрите се застояват още малко, взират се в колата, за да видят кой е вътре, кой пее на полицията, преди да се отдалечат, вероятно пресмятайки какво могат да получат за тази информация.
Прокарвам пръсти по очите си, чакам полицаят да ме пусне пак в джунглата. Той седи неподвижно на предната седалка и ме гледа в огледалото. Чудя се дали наистина ме вижда, или вече нямам значение сега, след като изпълни дълга си и се погрижи да не ми остави избор, освен да продължа да сътруднича, разкривайки ме пред всичките ми съседи.
— Ще ми кажеш ли коя си всъщност, Грейс Картър? — пита той, все още се взира в мен в огледалото.
Мълча. Какво очаква да направя? Да се оставя напълно на милостта му и да разкажа всичко?
Детектив-сержант Бренан въздъхва, когато не получава отговор.
— Добре, а ще продължиш ли да сътрудничиш, „Грейс Картър“? Ще свидетелстваш ли, ако се стигне до съда?
— Да — отговарям.
Поглеждам ръцете си. Треперят. Седя на задната седалка на тази синя кола, с полицай зад волана, и треперя. Изплашена съм от стореното, ужасена съм от това, което ще последва.
Лондон, 2001 г.
Може би трябва да се обадя на мама и татко. Мислех си всеки път, когато се виждах — едва стоя на краката си, с изцъклени очи, леко рошава — на първите страници на вестниците, списанията и в интернет. Мислех си го всеки път, когато се появяваше нова снимка на малкото бяло пакетче в чантата ми. (Странно, не помнех да съм оставяла чантата си за достатъчно дълго време, че някой да може да я снима, нито пък помнех някой да е слагал в нея такъв пакет.) Питах се дали има и снимки на Тод, който ме гледа намръщен и разстроен, сякаш моят навик да се друсам съсипва живота и репутацията му. Може би трябва да се обадя на мама и татко. Може би трябва да им се обадя и да им кажа истината. Да им кажа, че всичко това ще стане вчерашна новина, че не съм го направила нарочно — че не съм взимала дрога, за да се боря с демоните си, докато моят чист приятел е бил до мен и ме е подкрепял, за да привличам внимание. За да се озова в ситуация, в която хора, които не познавам, са станали анонимни информатори на пресата и са ме видели как смъркам кокаин и се карам заради това с моя благороден и чист приятел. Тод очевидно неведнъж е заплашвал да ме зареже, ако не спра, и аз неведнъж съм обещавала, че ще го направя. След всяка от тези снимки, на които обикновено съм с тъмни очила (Тод беше решил, че така ще ме скрие по-добре), се питах дали не трябва да пиша на госпожа и господин Харпър, за да обясня, че никога не бих докоснала наркотици, че никога не съм докосвала наркотици и всичко това е лъжа. Но не можех да кажа истината, дори на родителите и близките си, защото, даже Тод да не се ядосаше ужасно, задето съм казала на някого и съм повишила риска истината да излезе наяве, и без това нямаше смисъл. Нямаше да промени нищо. Никога нямаше да ми повярват.