Стоях пред вестниците и списанията в будката на ъгъла, взирах се в жената, снимана преди толкова месеци — преди наркотиците и (предполагаемо) бурната връзка, която я бе направила интересна — с бели пликчета, изпъкващи върху тъмнокафявата кожа на краката ѝ, показани на пелия свят. Тя тъкмо ще слезе от управлявана от шофьор кола и се препъва, краката ѝ се отварят за част от секундата и точно тогава някой я е снимал. Вероятно не е възнамерявал да запази снимката, но сега тя е известна, и това е идеален пример колко е зле; това е пример как тази жена вероятно е била замаяна от наркотици и краката не са я държали още в началото на вечерта и колко е страдал нейният чист приятел.
Може би трябва да се обадя на мама и татко, мислех си. Дори не бях прочела като хората заглавието над снимката, само видях онази жена, която изглеждаше точно както бих изглеждала аз, ако не съм на себе си. Може би трябва да се обадя на мама и татко и да им разкажа всичко. Но какъв смисъл имаше да им се обаждам? Те никога нямаше да ми повярват.
Бирмингам, 2016 г.
— Знаеш ли какво си мисля, „Грейс Картър“? — пита ме детектив-сержант Бренан в тихата кола.
Не, не знам. Едва не го изричам. Но решавам да изчакам да ме просветли, тъй като треперя така силно и съм толкова, толкова изморена. Тази нощ ще мога да спя непробудно.
Той бавно се обръща в седалката, докато цялото му тяло се извръща към мен, навежда се леко, изпълва пространството между седалките и приятелят му вече не може да го види, онзи, който още пуши, а светлината на уличната лампа го кара да изглежда зъл и подразнен. (Не го виня: не е достатъчно топло, за да пушиш навън и да чакаш колегата си да приключи със сплашването на свидетел.)
Погледът ми се плъзва от полицая навън към онзи, който седи срещу мен.
— Аз мисля, „Грейс Картър“, че преди много време някой те е наранил много, много лошо, но никой не ти е повярвал. Затова си решила, че не можеш да сториш друго, освен да избягаш и да се превърнеш в друг човек. И аз мисля, че поради това сега рискуваш живота си, за да възтържествува справедливостта и някой да бъде наказан за престъплението си, вместо да му се размине. — Взира се пак в мен. — Ето какво мисля, „Грейс Картър“.
— Значи не смятате, че справедливостта трябва да възтържествува? Много странно схващане за полицай.
— Напротив, смятам, че трябва да възтържествува, но не мисля, че човек, който е стигнал толкова далеч, за да скрие самоличността си, трябва да е част от това — отвръща той.
— Е, вече е късно нали, направих го и ще го довърша.
— Разбирам, че се чувстваш виновна…
— Не, недейте — прекъснах го аз. — Нямате никаква представа. Ако имахте, дори нямаше да водим този разговор. Щяхте да ме пуснете от тази кола и да ме оставите да вляза и да се наспя, за да мога да се върна утре в участъка и да отговарям на въпросите на колегите ви.
— Грейс — казва той тихо, сякаш най-после е повярвал, че това е истинското ми име. Опитва се да спечели доверието ми, да ме накара да го изслушам, и поради това Грейс вече започва да не ми звучи като моето име. Звучи ми някак непасващо, все едно обличаш свит след пране пуловер и едва успяваш да се навреш в него. Размърдвам се на мястото си, опитвам се да накарам името да ми пасне отново. — Грейс — повтаря той, за да привлече вниманието ми, — не го прави.