Ясно ми е какво прави: с всяка дума се опитва да намери слабо място у мен, нещо, което ще ме помести от позицията ми — която е неизвестна величина, — за да застана твърдо на негова страна. Отчаяно иска да се обърна срещу Гейл и майка ѝ, когато истината започне да излиза наяве.
— Не сте много приказлива, нали? — казва ми.
Клатя глава.
Лицето му се набръчква в разбираща усмивка. Той се успокоява, преценява това ново късче информация и мисли за нов начин да спечели подкрепата ми. Следваща тактика: чар. Ако някой не говори много, по-вероятно е да реагира на някой по-спокоен, по-тих, по-овладян; по-вероятно е да го подкрепя, ако видя своите особености у него. Спира да крачи, обляга се на отсрещната стена, подражава на моята поза — леко изпънати напред крака, ръце зад гърба.
И наистина:
— Много съжалявам за преди малко — казва ми тихо. — Аз по принцип не говоря така. Просто толкова се тревожа за Гейл и, разбира се, как всичко това се отразява на майка ѝ. Влудява ме. Извинете.
Слушам го и се чудя какво ще последва след чара, каква ще е следващата тактика. За жалост няма да разбера: майката на Гейл изфучава покрай мен към съпруга си. Той има време само да се изправи леко от стената, преди тя да го удари така силно, че чувам как ръката ѝ, или пък челюстта му, изпукват. Толкова съм смаяна, че не мога да реагирам. Той залита пак към стената и притиска лицето си, объркан и втрещен. Втрещен е, защото си е мислил, че е сплашил Гейл достатъчно, за да не каже, че е влязъл под кожата на майка ѝ достатъчно, за да не реагира, че е довел до съвършенство образа си, за да не може никой да повярва на какво е способен. Майката на Гейл пак налита към него, сграбчва го за раменете и забива коляно между краката му. Този път вече реагирам: издърпвам я от него и я държа, докато той се смъква на колене, като дърво, отсечено само с един удар на правилното място.
Тя просто пръска отрова, тялото ѝ е готово за атака, трудно ми е да я удържам, да я спра да не го удари отново.
— Копеле мръсно — съска тя. Предполагам, че не иска да притеснява другите млади пациенти, като му крещи, макар че не проумявам как успява да се сдържа, когато е същински вихър от гняв. — Имаш късмет, че няма да ти го отрежа. Обадих се в полицията, вече идват. Исках само да те изритам така, че да видиш звезди посред бял ден, преди да те разкарат оттук. Копеле мръсно! Тя е моето детенце, моето детенце. И най-добре да те затворят за дълго, защото докопам ли те отново, няма да спра, докато не те очистя. Разбра ли, разбра ли?
— Не, госпожо Фрост — казвам. Едва успявам да я удържам. Част от мен не иска да я удържам, разбира се. Част от мен иска да я пусна и тя да му даде това, което заслужава. Но Гейл не заслужава майка ѝ да влезе в затвора, или дори да я отведат за кратко. — Спрете. Върнете се при Гейл, моля ви. Тя е най-важна сега. Наистина, тя е единствената, за която трябва да се тревожите. Върнете се при нея, моля ви. Моля ви.
Това като че ли има ефект и тя се успокоява достатъчно, за да се освободи от мен.
— А ти — озъбва ми се. Приближава лице към мен. Аз се свивам. — Наричаш се божия жена — тя е дете. Тя. Е. Дете. Трябваше да ми кажеш още щом си разбрала.
— Опитвах се да я подкрепя, да ѝ позволя да реши какво да направи.
— Тя е дете — отвръща тя с отвращение. — Не оставяме децата да взимат такива решения. Казваме на някого. Ти казваш на мен, а аз казвам на полицията. Не я оставяш просто да се прибере в къща, където един перверзник я тормози. Тя можеше да умре. Ако беше направила нещо, това нямаше да се случи. Сега нямаше да сме тук. Тя можеше да си увреди черния дроб завинаги от тези хапчета. Можеше да умре, и то само защото те е страх да кажеш. Ти си истински позор. Не знам на кой бог си мислиш, че служиш, но не е на моя.
Всяка дума, всяка сричка, всеки звук на нейното отвращение са напълно основателни и аз свеждам засрамена глава. Сбърках, като се опитвах да постъпя правилно. Трябваше да отида право при нея, при директора на училището, в полицията. Трябваше да направя нещо. Моето бездействие тласна Гейл към това. Майка ѝ се връща при нея. Сестри, лекари, санитари и пациенти се взират в нас. Чули са всяка дума и вероятно също ме осъждат. Знам, че само бог може да съди, но как да не се осъдя в тази ситуация? Как да го прехвърля на бог и да намеря прошка и разбиране у него? Това, което направих — това, че нищо не направих — е непростимо.
Внезапно шумът в главата ми става много силен. Ужасно силен. Едва успявам да мисля, толкова е силен. Когато тя си тръгва, аз притискам ръце към ушите си, макар да знам, че шумът е в главата ми. Може би, ако успея да спра поне външният шум, няма да е чак толкова зле. Но не, той не спира. Тръгвам бързо към изхода, шумът е толкова силен, че не само ме оглушава, но ме и ослепява. Имам нужда от тишина. Трябва да намеря тишината. Трябва ми нещо, което ще накара шума и болката да спрат.