Трябва ми Ника.
16.
Рони
Брайтън, 2016 г.
Ника не отваря вратата. Звъня ли звъня, не спирам да звъня, а тя не отваря. Отчаяна съм. От мига, в който напуснах болницата, съм отчаяна, спешно трябва да говоря с нея. С времето става по-зле. В гърдите ми има цял чувал с диви, раз беснели се котки, които се бият, опитват да се освободят. Трябва да видя Ника, за да освободя всичко от гърдите си.
А тя не отваря. Дойдох тук право от болницата и вече е късен следобед. Мислех си, че ще се е прибрала и ще мога да я видя. Натискам пак звънеца, но знам, че звъни в празен апартамент. Или пък звъни в апартамент, чийто обитател седи на дивана и не обръща внимание на отчаяната, леко полудяла жена отвън.
Извръщам се от голямата врата и се питам какво да сторя. Да отида ли в хотела, където работи? Ами ако се прибере по друг път и я изпусна? Ще трябва да търпя всички тези чувства, всички котки в гърдите си много по-дълго, далеч по-дълго, отколкото бих могла да издържа. Една руса жена с шлифер се приближава към входната врата и в отчаянието си тръгвам към нея. Успокоявам се, не искам да изглеждам нестабилна, когато я заговоря.
— Извинете, познавате ли Ника? — питам я. Дори успявам да се усмихна.
— Да, защо, коя сте вие? — пита тя. Иска ми се да отстъпя от нея: много силно се е напарфюмирала — ако се приближа още малко, парфюмът ѝ направо ще ме облее. Освен това носи твърде много грим и за миг се питам какво ли крие.
— Ами аз съм ѝ стара приятелка. Дойдох да я видя, но тя явно не си е у дома. Чудех се дали сте я виждали днес?
Това като че ли събужда интереса ѝ и тя вече не е леко подразнена, а се превръща цялата в слух.
— Стара приятелка? За Грейс ли става дума? За Грейс Картър?
Клатя глава.
— Коя е Грейс Картър? — питам още по-объркана. Шумът в главата ми се надига до оглушителни нива. Нямам време за игрички и за разговори за някоя си Грейс Картър.
— Никоя, просто си помислих… Няма значение — казва русата жена, разочарована, и отново губи интерес към мен. — Казахте Ника, нали? Е, съжалявам, но не мога да ви помогна.
— Мислех си, че вече се е прибрала от работа, тъй като излезе много рано сутринта…
— Съжалявам, не мога да ви помогна.
Жената пъха ключа в ключалката на външната врата. Ако ме пусне вътре, мога да почакам пред апартамента на Ника. После ми хрумва — разбира се! Разбира се! Маршал. Може би е с него.
— А познавате ли Маршал? — питам аз.
Жената спира и се обръща към мен.
— Да, познавам Маршал — отвръща, гледа ме с подозрение. — Познавам повечето хора в сградата.
— А знаете ли в кой апартамент живее?
— Да, но защо?
— Мислех си, че Ника може да е при него.
— И защо Ника ще е при него?
— Защото той е… — Елиза. Вероятно говоря с Елиза. Разбира се, че е Елиза. Ника и Маршал не говориха повече за нея, след като я споменаха при първия разговор, но аз съм сигурна, че това е тя и не бива да казвам нищо повече, не и след като знам, че може да се нахвърли на Ника и да се намеси във връзката им.
— Той е какъв? — пита тя.
— Приятел? Той ѝ е приятел. Тя ми спомена, че ѝ е приятел.
— Ясно. И вие решихте, че може да е в неговия апартамент, тъй като ѝ е приятел?
— Просто ми хрумна. Освен това тя спомена и някоя си Елиза, познавате ли я? Тя също ѝ е приятелка. Ще ми кажете ли къде живее, може Ника да е там?
Тя ме гледа с отвращение, зелените ѝ очи са сурови и изпълнени със съмнение: изобщо не се е заблудила от опита ми да замажа положението.
— Аз съм Елиза. Но очевадно тя не е в моя апартамент, нали? — Гледа ме надменно. — Но сте права, може да е при Маршал. Защо да не проверим?
Тя е ужасна. В мига, в който реши, че ще кажа, че Маршал и Ника са гаджета, се преобрази, превърна се от предпазлива непозната в жестока и ревнива бивша приятелка. Обаче не мога да си представя Маршал с нея. Тя изглежда твърде… има подходяща дума, някъде в съзнанието ми е, на върха на езика ми е, дума, която описва много то варианти на нестабилност у нея, но не мога да се сетя. Тя просто не изглежда от типа, който Маршал би харесал. Но пък кой е нечий тип? Ако ме познавахте от дванайсетата ми до шестнайсетата ми година, нямаше да решите, че съм от типа, който се нрави на бог. Все пак той наистина иска грешниците да се обърнат към него, затова може би все пак винаги съм била негов тип, просто не съм го осъзнавала, докато монахинята не ми даде книгата.