Правя го и заради четиринайсетгодишното момиче, чиято най-добра приятелка го предаде, когато имаше най-голяма нужда от нея.
Правя го и заради себе си, заради Ника, момичето, на което никой никога не повярва.
17.
Рони
Лондон, 2016 г.
— Какво става, довела си още една монахиня, за да ни покръсти всичките, а? — казва през смях чичо Уорън.
Смехът на чичо ми — всъщност гласа му — много ме дразни днес. Той седи на дивана до майка ми, обул е татковите пантофи, горното копче на ризата му е разкопчано. Явно е спал тук снощи. Радвам се, че ме е нямало: той щеше да се опита да говори с мен, вероятно щеше да каже няколко тъпи шегички и после да очаква да приема извиненията му. И аз щях да ги приема. Трудно е да не приемеш, когато някой ти се извинява и почти си обучен да му прощаваш.
— Ника не е монахиня — казвам на мама и татко.
— Ника? Що за име е това? Звучи източноевропейско. И не се обиждай, скъпа, но не приличаш на източноевропейка — казва чичо на моята приятелка, която стои до вратата на дневната.
Не му обръщам внимание. Не мога да си позволя да ме отклони с мисли колко е злобен и какъв ефект има това върху мен. Трябва да го направя.
— Мамо, татко, помните ли Ника? Другата Вероника Харпър?
Те пият чай и кафе в дневната и всичко е много цивилизовано и културно, същински образец на онова, което майка ми иска да бъде животът ѝ. Често си мисля, че е родила деца само защото това се очаква да направи тя, бяла жена от средната класа с уважаван съпруг, който има хубава работа и кара хубава кола. Всъщност никога не ни е обръщала внимание, буквално сякаш извършваше машинално това, което се очаква от нея, за да не бъде безпокоена повече. Аз бях „безпокойство“ в човешки облик и това я изтощаваше. Затова и ние обичахме чичо — той се занимаваше с нас, нямаше нищо против суматохата, бъркотията, усилието да прекарва време с нас. Чичо ни обръщаше внимание, каквото рядко получавахме доброволно от майка си, и ние го обичахме заради това.
— О, да! — казва мама. Става и излиза от стаята, за да донесе чаши и чинийки с кейк. Докато я няма, татко остава вестника си и се изправя. Протяга ръка и стиска сърдечно ръката на Ника.
— Помня те, Вероника — казва той. — Ти изпълни много красиво Захарната фея в „Лешникотрошачката“ една Коледа. Отначало се надявахме нашата Вероника да получи ролята, но ти се справи прекрасно. И Вероника получи своя шанс следващата година с ролята в „Лебедово езеро“. Бяхте фантастични.
— Благодаря — отвръща Ника. Бързо отдръпва ръката си от неговата. През цялото време го гледа предпазливо. Тя е притеснена още откакто тръгнахме от Брайтън сутринта, почти постоянно е със слушалки в ушите. Докато аз преследвах тишината, Ника е използвала музиката като своята дрога. Знам, че копнее да си сложи слушалките сега, за да избяга от това.
Когато мама се връща с две чаши, Ника стиска ръката ѝ. Чичо Уорън не е помръднал от мястото си, затова ако Ника смята да стисне и неговата ръка, ще трябва да се приближи. Очевидно е, че не иска да е тук, и че ѝ е било трудно да влезе дори в дневната; така че няма начин да помръдне от мястото си до вратата, сякаш готова да избяга.
Днес е вторник, слънчев следобед през май. Искам да запомня това. Да запомня чувството, какъв е бил светът преди предстоящите мигове на честност и истина.
— Много мило, че ни посети, Вероника. Другата Вероника — смее се мама. — Винаги съм смятала за странно, че двама души от съвсем различни семейства, но с еднаква фамилия, могат да кръстят дъщерите си с едно и също име.
Трябва да го направя сега, преди да се изплаша и да оставя мама да се превърне в съвършената домакиня, и да стане невъзможно да я накарам да слуша. Обръщам се към Ника, после към семейството си. Искам братята ми да са тук. Никакви тайни повече, никакви лъжи. Искам всички те да знаят. Време е. Треперя, почти се треса, когато подавам ръка на Ника. Когато не я поема, пак се обръщам към нея. Тя стои замръзнала, ужасена от това, което смятам да сторя. Държа ръката си протегната, защото имам нужда да го направи с мен, имам нужда да хване ръката ми, за да мога да го кажа на глас.
Нуждая се от теб — казвам ѝ мислено.
Тя пристъпва напред и пъха ръка в моята; пръстите ни се преплитат и аз съм смела. Имам кураж. Тя стои до мен и в главата ми е почти тихо. Точно това трябва да сторя.
— По дяволите! Нали няма да ни кажете, че сте от ония? — обажда се чичо Уорън. — Винаги съм мислил, че си малко странна, а и желанието ти да си само сред жени по цял ден… Е, нали знаеш как става…