— Мамо и татко, когато бях на петнайсет, отидох с Ника в полицията. — Чичо замръзва, родителите ми също. Те очевидно не знаят за това. — Учителят ни по балет блудстваше с нас още откакто бяхме на единайсет и ставаше все по-лошо, докато, когато станахме на тринайсет, стана толкова лошо, колкото може да бъде. Ника отиде в полицията… Трябва да спра. Не мога да го направя. Помня пустотата в очите и, когато застанахме пред участъка, начина, по който беше изчезнала в тази пустота, защото разбра, че вече никой няма да ѝ повярва и ще трябва да се връща отново и отново при него. — Ника отиде в полицията и аз… аз излъгах и казах, че не е вярно. Трябваше да излъжа, защото… защото чичо Уорън го правеше с мен още откакто бях на осем, и се страхувах, че ще направи нещо на Брайън и Деймън, ако кажа на полицията.
В дневната на родителите ми петима души реагират по различен начин на думите ми: аз усещам сълзите, които са били готови да се излеят от очите ми; Ника не помръдва и подозирам, че не диша; чичо ми пребледнява и поглежда първо към единия от родителите ми, после към другия, за да види кой ще реагира пръв; баща ми се взира в мен, сякаш съм се появила изневиделица сред облак дим; а майка ми… майка ми ме гледа така кръвнишки, сякаш съм я предала, като съм разкрила тази тайна, която всъщност не е била тайна за нея.
— Той спря, защото мама го хвана… тя влезе, докато той… — трябва да кажа думата, трябва да кажа тази ужасна дума, за да не го омаловажавам повече, за да стане ясно колко ужасно беше. — Мама го видя как ме… изнасилва в кухнята, когато той трябваше да ме гледа след училище.
— Вероника! — ахва шокирана мама.
— Видях те, мамо. Видях отражението ти в прозореца на кухнята. Видях как влезе в кухнята с торбите, после излезе и се върна пак, като вдигна много шум, за да разбере, че си се прибрала. Ръката на Ника хваща по-здраво моята, толкова здраво, че вероятно и двете ни боли, защото пръстите ѝ се впиват в моите. — Видя какво ми прави, как ме наранява и вместо да му се развикаш, да се обадиш в полицията, ти просто излезе.
Видях силуета ѝ в прозореца на кухнята и си помислих, че съм спасена, че всичко ще свърши и тя вече знае, ще го спре, ще се отърве от него. Но тя просто отстъпи назад и дръпна вратата зад себе си. А аз започнах да плача и да се давя, не само защото той ме нараняваше, а защото мама беше видяла какво ми прави и излезе. И нямаше да се върне. В минутите между осъзнаването, че тя никога няма да се върне, и силното затръшване на входната врата, последвано от силния ѝ вик: „Прибрах се“, бяха най-дългите минути в живота ми. Той ме пусна, изсъска ми да си обуя пликчетата, да се оправя и да запомня, че ако кажа и дума на някого, ще убие братята ми и ще нагласи всичко така, че да изглежда нещастен случай.
— Не можех да кажа на полицаите истината, защото той винаги казваше, че ще убие Брайън и Деймън, и знаех, че ще го направи. Той винаги беше тук и знаех, че ще го направи, когато ги извежда навън с колелата, и всички ще си помислят, че е нещастен случай, само аз ще знам истината и аз ще съм виновна, че са мъртви, защото не съм си мълчала.
След онзи ден, когато мама го видя да ме изнасилва, чичо не ме докосна отново, но винаги беше наоколо, постоянно ми се подиграваше. Никога не ме докосна отново, но заплахата за това бе съвсем ясна и очевидна; мисълта, че мама знае и няма да направи нищо, за да не настане суматоха, също не ме напускаше.
След онзи ден майка ми вече не ме погледна в очите; държеше се, сякаш бях невидима.
Баща ми става.
— Вярно ли е? — пита той майка ми, гласът му трепери. Объркан е, гневен, шокиран и изплашен едновременно, всяко от тези чувства си съперничи с останалите, за да се прояви първо.
— Не беше така, Джефри. — Мама трепери, пребледняла е, ръцете ѝ се движат трескаво, докато се опитва да обясни, но не е помръднала от мястото си. — Той каза, че е било само веднъж, че просто чувствата му към нея са го обзели, объркал се е и е стигнал твърде далеч. Казах му. Казах му да не я докосва повече. Погрижих се да не я докосва повече. Пусках я да излиза колкото иска, за да не е в къщата, когато той е тук.
— МЛЪКНИ, МАРГАРЕТ! МЛЪКНИ ВЕДНАГА! — крещи татко. Обръща се към мен и разтваря ръце. Ника ме пуска и аз отивам при него. Той ме прегръща, притиска ме към себе си, защитена съм. — Бедното ми момиченце — шепне той в косата ми. — Бедното ми момиченце, бедното ми момиченце. Много съжалявам, трябваше да разбера. Трябваше да се досетя. Много, много, много съжалявам. Много съжалявам, че не те защитих.
Шумът в главата ми изчезна. Вероятно не завинаги, но най-сетне мога да мисля. Мога да мисля и да спра да мисля. Мога да съществувам. Мога да намеря тишината, дори за съвсем кратък миг. Баща ми ме люлее и ме утешава, отново е тихо.