— Ника, съжалявам и за това, което се е случило с теб — казва баща ми, пуска ме, за да прегърне и нея. Иска да я успокои, да ѝ покаже, че ѝ вярва. Че и тя има значение.
Обръщаме се към нея, но вече я няма. Чичо ми също го няма, вероятно е избягал, докато е имал възможност. Но мен ме интересува Ника. Тя заслужава някой да я утеши, да ѝ каже, че ѝ вярва, да я прегърне и да ѝ каже, че съжалява. Тя заслужава това много повече от мен.
Изхвърчам от дневната, през входната врата и излизам на улицата. Оглеждам я в двете посоки, очите ми я търсят диво, но няма и следа от нея. Виждат се само коли и къщи. Няма хора. Няма я Ника.
— НИКА! — викам, защото не може да е далече. — НИКА, върни се. НИКА! МОЛЯ ТЕ! Моля те, върни се. — Стоя на улицата и крещя, докато завесите на прозорците започват да потрепват, хората надзъртат навън. Продължавам да крещя, крещя ѝ да се върне. Накрая татко излиза и слага ръка на рамото ми.
— Тя си отиде, Вероника. Отиде си. Ела вътре. Ела и ми кажи всичко.
— Но няма да мога да го направя без нея — обяснявам му. — Родителите ѝ не ѝ повярваха, а сега тя си отиде и не знае, че някой го е грижа за нея. Не е честно, татко.
— Знам, Вероника, знам. — Той внимателно ме въвежда в къщата, прегръща ме отново и се опитва да ме успокои.
Ника
Лондон, 2016 г.
Чувам я как вика името ми, казва ми да се върна.
Не мога да се върна. Как да го направя? Баща ѝ ѝ повярва. Тя нямаше нужда от мен, трябваше само да изрече думите и той ѝ повярва. А на мен никой не ми повярва първия път. Как да се върна и да гледам как тя получава онова, от което аз се нуждаех през цялото време?
— НИКА! — чувам я да крещи.
Но не помръдвам, седнала съм зад една кола. Няма да помръдна, докато не се прибере в къщата и мога да се махна оттук, от този град, и никога да не се върна.
18.
Ника
Брайтън, 2016 г.
Искам да се върна в апартамента си, да пропълзя в дупка и да изчезна отново.
Изкушавам се, по един първичен, животински начин, да захвърля този живот и отново да стана Грейс Картър. Това е опасно мислене, опасна фантазия, не само за мен, но и за всички, които познавах.
Вместо това вървя бавно от гарата в Брайтън, със сведена глава, в случай че видя някой познат. Когато стигам у дома, влизам в общия коридор, после се качвам до втория етаж, изминавам коридора, който е същият като този на моя етаж, и спирам пред 207.
Маршал още не се е върнал от работа, но аз не мога да бъда сама. Трябва да съм с някого, с когото се чувствам в безопасност и който ме познава като човек с неувреден, неопетнен живот. Трябваше да изключа телефона си, защото Рони звъни постоянно, откакто изчезнах от къщата ѝ и спря да крещи по улицата. Знам, че ще се появи по някое време, може би дори днес, затова не бива да съм вкъщи сега. Сядам, свивам колене до гърдите си, бавно пъхам слушалките в ушите си. Натискам бутона на плейъра. „Инексес“ — „Имам нужда от теб тази вечер“ започва да звучи в ушите ми и аз се усмихвам. Понякога плейърът ми като че ли знае какво преживявам и ми дава подходяща песен. Не съм слушала тази лесен от цяла вечност. Облягам чело на коленете си, свивам се в музиката и си позволявам да се отнеса.
— Да поговорим за сбъдването на мечтите — казва Маршал.
Една от слушалките се е смъкната от ухото ми, затова гласът му ме събужда. Вдигам глава — заспала съм седнала и мускулите ми са се схванати, дори най-лекото движение събужда болка. Боли и да изпъна крака, да извърна лице към мъжа, който ми говори. На лицето му има толкова мила усмивка, че дъхът ми секва. Никой никога не ми се е усмихвал така.
— Какво имаш предвид? — питам го.
— Цял ден мисля за теб, прибирам се и ти чакаш. Не мислех, че някога ще навляза толкова навътре в живота ти, че да те видя да седиш и да ме чакаш.
Вместо да отговоря, свалям и другата слушалка, прекъсвам „Заклевам се“ на „Бойс ту мен“ насред припева, бавно навивам жиците около плейъра.
— О, още един от прочутите ми убийци на разговори.
— Денят беше дълъг — казвам му. — Исках да те видя, това е всичко. Ако не е удобно…
— Какво точно от думите ми разбра като „не е удобно“? — шегува се той. — Аз също исках да те видя, чудех се колко време трябва да измине, след като бяхме с теб и другата Вероника, и ето те тук. Много удобно за мен.
— И не ти ли се струва зловещо, особено след като и някой друг постоянно се появява така?